Дядо й мълчаливо се съблече и отиде в стаята си. Лера доволно въздъхна. Точно така. Никой няма да й казва какво да прави, той пък — най-малко.
Тя дори не беше очаквала тогава — преди една година, — че толкова лесно ще може да се справи с дядо си. Трябваше само постоянно да му напомня за стореното и да му натяква, че не му е простила. И той ще кротува. С ръка на сърцето би могла да си признае, че с дядо й дори й е по-лесно, отколкото със старата леля Зина, защото и нейните разбирания са не по-малко старомодни от неговите, но леля Зина, за разлика от дядо й, смяташе, че има право да й прави забележки и дори да я поучава. Друг е въпросът, че леля Зина, както започна от самото начало да я съжалява — горкото сираче, така и продължи през всичките девет години. Затваряше си очите и й прощаваше за неща, за които децата обикновено биват наказвани. Дядо й очевидно изобщо не я съжаляваше, но Лера бързо схвана, че може да го манипулира ако не чрез съжалението, то с помощта на чувството му за вина. И се справяше блестящо. Дядо й беше от кротък по-кротък и не смееше дори да гъкне. О, господи, колко го мразеше само!
Дядо й вършеше цялата домакинска работа, чистеше апартамента, пазаруваше, готвеше. Лера от самото начало му заяви, че щом няма начин да избегне живота под един покрив с убиеца на родителите си, поне не е длъжна да му чисти и сервира и няма да го прави. Дядо й мълчаливо се подчини, само очите му лошо присветнаха. Но на нея какво й пука! Да не би да се страхува от него? И тя умее не по-зле да мята мълнии с очи.
Целия ден, докато погребваха Барсуков, Лера си седя вкъщи, дори не отиде на лекции. Лежеше на дивана в стаята си, слушаше божествения глас на Игор Вилданов, който изпълняваше песните на любимия й татко, гледаше снимките и афишите, накачени по стените, преглъщаше сълзите си и мислеше какво да прави по-нататък. Как да му помогне?
Глава 2.
Сред многото плюсове в нейната нова работа имаше един съществен минус. Майор Каменская сега нямаше пълномощия да вика в кабинета си хората, с които трябваше да си поговори. Можеха да ги викат следователите, да ги канят — оперативните работници, а тя вече три месеца беше, дето се казва, никоя. Щом някой човек ти трябва, искаш да му зададеш един-два въпроса — ще имаш добрината да се уговориш с него предварително, а после да се облечеш, да слезеш от третия етаж, да се качиш в метрото и да отидеш където трябва. Лично. Бори се с мързела, забрави за болния си гръб. Свърши твоят сладък живот. Мина времето, когато беше „оперативен работник от «Петровка»“ и само това беше достатъчно, та хората да разбират, че имаш право да им задаваш въпроси. Днес си главен експерт-консултант в информационно-аналитична служба и нямаш никакви права, само и единствено задължения.
Настя Каменская понасяше спокойно задълженията си, липсата на права обаче периодично я дразнеше. Днес например беше принудена да се затътри един господ знае колко далеч, за да се срещне според предварителната уговорка с човек, чиито показания, внесени в протокола и подшити в делото с десетгодишна давност за убийството на съпрузите Немчинови, бяха пробудили у нея леко недоумение. При което тя никак не беше сигурна, че това недоумение има някакво основание. Свидетелят можеше да е казал нещата абсолютно другояче, просто следователят, когато е пишел протокола, да е формулирал думите му точно по този начин. Дали си струва проверката? Да изгуби половин ден за път дотам и обратно, за да зададе един нищо и никакъв въпрос и да не получи интересен отговор… Утешаваше я само слабата надежда, че въпросът може да не се окаже чак толкова глупав.
Човекът, на когото Настя се канеше да зададе въпроса си, в момента беше в отпуск и се намираше в почивна станция в Подмосковието. Бяха си уговорили среща в един часа следобед, но тъй като идваше тук за пръв път, Настя не успя правилно да пресметне времето и се озова в почивната станция много по-рано — в дванайсет и петнайсет. И най-лошите предположения, които обикновено се сбъдват, не изневериха на себе си и вратата на стаята, чийто номер тя си бе записала на листче, се оказа заключена. Настя седна във вестибюла на втория етаж и докато чакаше човекът да се прибере, отвори книгата, която си бе взела да чете във влака. Книгата беше скучна, пълна с неумели напъни за хумор, но Настя добросъвестно местеше поглед по редовете, защото отдавна знаеше: щом книгата се купува, значи са се намерили хора, според които в нея има нещо интересно и привлекателно. И защо и тя да не опита да намери това интересно и привлекателно нещо?