— Анакреонт,14 докторе. Тръгваме ли?
54
Светлината от фенерчето в ръката на Смитбек едва мъждукаше в непрогледния мрак. Д’Агоста крачеше малко по-напред с насочен пистолет. Тунелът нямаше край, а черната вода продължаваше да шурти. Или се спускаха все по-надолу, или нивото на водата се покачваше. Смитбек я усещаше вече до бедрата си.
Той огледа едва осветеното навъсено лице на Д’Агоста, оплескано с кръвта на Бейли.
— Не мога да продължа нататък — извика някой отзад.
Смитбек чу познатия глас на кмета, който увещаваше и успокояваше с умението на политик останалите, изричайки онова, което всеки искаше да чуе. Тактичността му изглежда отново вършеше работа. Смитбек огледа обезсърчените хора. Крехките жени с вечерни рокли и бижута, бизнесмени на средна възраст, облечени в смокинги, групичката юпита от банки и адвокатски кантори. Вече познаваше всеки от тях и дори им беше дал свои имена и професии. Ето ги сега всички събрани заедно, изпаднали в една и съща унизителна ситуация, пристъпвайки в сумрака на някакъв тунел, потънали в мръсотия, преследвани от освирепял звяр.
Смитбек беше притеснен, но все още не беше изгубил способността си да разсъждава трезво. Вече беше изпитал истински ужас, осъзнавайки, че всички тези слухове за музейния звяр отговарят на истината. Сега вече — изтощен и мокър — се страхуваше по-скоро да не умре, преди да напише книгата си, отколкото от самата смърт. Запита се дали това е проява на смелост, на славолюбие или просто на глупост. Така или иначе, беше убеден, че случващото се с него из подземието е невероятен късмет. Представяне в „Арената“, „Добро утро, Америка“, „Днешното шоу“, „Донъхю“ и „Опра.“
Никой не можеше да опише събитията като него. Никой не можеше да ги разкаже като пряк участник. Беше истински герой. Той, Уилям Смитбек младши, насочи лъча на фенерчето срещу чудовището, когато Д’Агоста се върна да разбие с изстрел катинара. Той, Смитбек, се досети да използват фенерчето за залостване на вратата. Той беше дясната ръка на лейтенант Д’Агоста.
— Насочи светлината вляво — прекъсна мислите му Д’Агоста и младежът моментално се подчини.
— Стори ми се, че видях нещо в тъмното — измърмори лейтенантът. — Предполагам, че е било някаква сянка.
Господи, помисли си Смитбек, само да доживее да се наслади на успеха си!
— Въобразявам ли си, или водата действително става по-дълбока? — попита той.
— По-дълбока и по-бърза — отговори Д’Агоста. — Пендергаст не каза накъде да вървим от тук нататък.
— Не каза ли?
Смитбек усети, че му прималява.
— Трябваше да му се обадя щом достигнем второто разклонение — продължи Д’Агоста, — но изгубих радиостанцията някъде около вратата.
Смитбек усети нов тласък по краката си — доста силен. Чу се вик и плисък на вода.
— Всичко е наред — извика кметът, осветен от насоченото от Смитбек фенерче. — Някой падна. Течението се засилва.
— Не можем да им кажем, че сме изгубени — прошепна Смитбек на Д’Агоста.
Марго отвори вратата на зоната за сигурност, надникна вътре и кимна на Пендергаст. Агентът влезе, влачейки вързопа след себе си.
— Затворете го в хранилището със сандъците на Уитлеси — обади се Фрок. — Трябва да задържим вътре звяра достатъчно дълго време, за да затворим вратата.
Марго отключи хранилището, докато Пендергаст рисуваше някакви сложни следи по пода. Оставиха вътре вързопа, затвориха и заключиха вратата на хранилището.
— Бързо — каза Марго. — По коридора.
Оставиха централната врата към зоната за сигурност отворена и тръгнаха по коридора към хранилището с кости от слонове. Малкото прозорче на вратата беше счупено и отворът беше запушен с парче картон. Марго отключи вратата с ключа на Фрок и Пендергаст избута количката в помещението. Тя включи фенерчето на Пендергаст на най-ниската степен и го закрепи над вратата с насочен към зоната за сигурност лъч. Накрая проби с химикалка малка дупка в картона и след като огледа още веднъж коридора, пристъпи навътре.
Хранилището беше просторно, задушно и пълно със слонски кости. Повечето скелети бяха разчленени и огромните призрачни кости бяха подредени по лавиците като гигантски струни. В един отдалечен ъгъл се извисяваше цял скелет — мрачна клетка от кости с два извити бивника, които блещукаха на слабата светлина.
Пендергаст затвори вратата и изключи миньорската си лампа.
Марго надникна през дупката в картона. Виждаше ясно коридора и отворената врата на зоната за сигурност.
— Погледнете — каза тя на Пендергаст и отстъпи от вратата.
Пендергаст се приближи.