— Напълно — каза Кавакита. — Но какво имаше предвид, като каза, че тези убийства не са първите?
Смит ги изгледа съзаклятнически.
— Ако кажете на някого, че сте го чули от мен, ще отрека, но преди пет години се случи нещо странно. — Той помълча известно време, сякаш за да засили ефекта от разказа си. — Става дума за онзи уредник Мориси или Монтана, или нещо от сорта. Беше един от участниците в злощастната Амазонска експедиция. Знаете какво имам предвид — дето всички измряха. Както и да е. Та един ден той просто изчезна. Повече никой не го видя. Чули един от пазачите да казва, че открили трупа му в подземията — ужасяващо осакатен.
— Разбирам — каза Кавакита. — И предполагаш, че го е сторил музейния звяр?
— Нищо не предполагам — светкавично отсече Смит. — Само казвам какво съм дочул, това е всичко. Мога да ви кажа, че съм чул много неща от много хора.
— А някой мяркал ли е това… ъъъ… същество? — попита Кавакита, неспособен да скрие усмивката си този път.
— Ами да, сър. Двама-трима души. Помните ли стария Карл Коноувър от железарската работилница? Видял го е преди три години, когато дошъл по-рано, за да свърши някаква работа, да се скрива зад един ъгъл в подземията. Видял го е съвсем ясно.
— Наистина? — възкликна Кавакита. — И как е изглеждало?
— Ами… — понечи да отговори Смит, но не продължи. Най-после беше доловил подигравателния тон в гласа на Кавакита. Изражението му се промени. — Предполагам, доктор Кавакита, че е приличало на господин Джим Бийм — отвърна той.
Кавакита го изгледа с недоумение.
— Бийм? Не се сещам кой…
Бейли Смит избухна във внезапен пристъп на смях и Марго не успя да скрие усмивката си.
— Джордж — обади се тя, — иска да каже, че Коноувър е бил пиян.
— Аха — отвърна хладно Кавакита. — Разбрах.
Доброто му настроение моментално се изпари. „Не обича да се майтапят с него — помисли си Марго. — Приятно му е да се занася с някого, но самият той не носи майтап.“
— Както и да е — добави припряно Кавакита. — Трябват ми някои образци.
— Ало, чакай малко! — запротестира Марго, щом Кавакита побутна списъка си върху бюрото.
Старчето огледа списъка и прониза учения с присвитите си очички.
— По-другата седмица става ли?
16
Няколко етажа по-нагоре лейтенант Д’Агоста беше седнал в един огромен кожен диван в кабинета на уредниците. Млясна доволно, нагласи масивния си крак върху коляното на другия и огледа наоколо. Пендергаст се беше настанил в креслото зад едно от бюрата, задълбочен в една книга с литографии. Над главата му в златна рамка в стил рококо висеше огромна рисунка на Одюбон3, изобразяваща копулационния ритуал на снежнобели чапли. Стените бяха облицовани с покрита със столетна патина дъбова ламперия. От гладкия ламаринен таван висяха изящни позлатени абажури от ръчно издухано стъкло. Сложно изваяна камина от доломит запълваше единия ъгъл на кабинета. „Красиво кътче — помисли си Д’Агоста. — Стари пари. Старият Ню Йорк. Висока класа. Не е място, в което да изпушиш пура за двайсет цента.“
Той запали.
— Два и трийсет минава, Пендергаст — обади се той, издишвайки синкавия дим. — Къде ли, по дяволите, се бави Райт?
Пендергаст вдигна рамене.
— Опитва се да ни сплаши — отвърна той и прелисти нова страница.
Д’Агоста се загледа в агента от ФБР.
— Тези важни клечки от музея си мислят, че всички са длъжни да ги чакат — отвърна накрая той, очаквайки реакцията му. — От вчера сутринта Райт и приятелчетата му се държат с нас като с второразредни граждани.
Пендергаст отгърна следващата страница.
— Нямах представа, че музеят притежава сборник със скиците на Форума на Пиранези — измърмори той.
Д’Агоста изсумтя тихичко. „Трябва да е интересно“ — мина му през ума.
Около обяд се бе обадил на няколко свои приятели от Бюрото. Оказа се, че не само бяха чували за Пендергаст, но знаеха и различни слухове за него. Завършил с отличие някакъв английски университет — това по всяка вероятност беше истина. Офицер от специалните сили, пленен във Виетнам, по-късно успял да се измъкне от джунглата, единственият оцелял от камбоджански лагер на смъртта — в това Д’Агоста не беше убеден. Но все пак ревизира мнението си.
Най-после масивната врата се отвори безшумно и през нея влезе Райт, последван по петите от директора по сигурността. Райт седна точно пред агента.
— Предполагам, вие сте Пендергаст — въздъхна директорът. — Да приключваме по-скоро.
Д’Агоста се облегна, предвкусвайки забавлението.
Последва дълга пауза, защото Пендергаст продължаваше да прелиства страниците. Райт се размърда.
3
Одюбон, Джон Джеймс (1785–1851), американски орнитолог и художник; „Птиците в Америка“. — Б.пр.