Смитбек се разсмя.
— Казах ти да не работиш сред всички тези скелети тук. Видя ли какво стана — абсолютно си изперкал.
— Само тренирам — разсмя се Кавакита. — Гледай. Трета етажерка. Биволска гърбица.
Той метна въдицата. Кордата избръмча и „мухата“ улучи, отскачайки от едно чекмедже на третата редица от рафтове в дъното на пътеката. Смитбек се приближи. Абсолютно точно: в него се помещаваха костите на някогашния „Биволска гърбица“.
Смитбек свирна с уста.
Кавакита нави част от кордата, хвана увисналата „муха“ с лявата ръка и стисна корковия прът с дясната.
— Пети рафт, втора редица. Джон Мбоя — обяви той.
Кордата отново се извиси във въздуха в теснината между етажерките и миниатюрната въдичка улучи точната табелка.
— Същински Исак Уолтън7 — тръсна глава Смитбек.
Кавакита нави кордата и започна да разглобява бамбуковия прът.
— Не е като да ловиш риба в река — подхвърли той, — но тренировките са полезни, особено в това тясно пространство.
Помагат ми да се отпускам в почивките. Ако не заплета кордата в някоя етажерка, разбира се.
Когато назначиха Кавакита в музея, той отказа слънчевия кабинет на петия етаж, който му предложиха, и предпочете много по-тесен в лабораторията, за да бъде по-близо до практическите дейности. Вече беше публикувал повече изследвания, отколкото някои уредници през цялата си кариера. Интердисциплинарните му проучвания под ръководството на Фрок много скоро го бяха издигнали до помощник-уредник по еволюционна биология, на която първоначално се бе посветил, изследвайки еволюцията на растенията. Младежът ловко се възползваше от известността на своя наставник, за да напредва. По-късно временно изостави еволюцията на растенията заради програмата Генетичен секвентен екстраполатор. Единствената му страст извън работата изглежда беше риболовът или по-точно, както обясняваше на всеки готов да го изслуша, благородната и неуловима атлантическа сьомга.
Кавакита напъха пръта в очукан калъф „Орбис“ и го облегна внимателно в един ъгъл. Давайки знак на Смитбек да го последва, той тръгна по заобиколените от ковчези пътечки към огромно писалище с три тежки дървени стола. Смитбек забеляза, че писалището е покрито с листа, купчини многократно прелиствани монографии и табли с изкуствен пластмасов пясък, в които лежаха всевъзможни човешки кости.
— Погледни това — каза Кавакита и плъзна нещо към Смитбек.
Беше гравюра на родословно дърво, направена с кафяво мастило върху ръчно боядисана като мрамор хартия. По клоните на дървото висяха табелки с различни латински думи.
— Красиво — каза Смитбек и приседна.
— Единствената подходяща дума, струва ми се — отвърна Кавакита. — Възглед за човешката еволюция от средата на деветнайсети век. Естетически шедьовър, но научна пародия. Работя върху малък отрязък от него за тримесечника „Човешката еволюция“ във връзка с ранните еволюционни възгледи.
— Кога ще го публикуват? — запита от професионален интерес Смитбек.
— О, в началото на следващата година. Тези списания са много мудни.
Смитбек остави гравюрата върху писалището.
— И какво общо има това с настоящата ти работа — ГПЕ или САТ, или каквото е там?
— Най-точно ГСЕ — засмя се Кавакита. — Нищо общо. Просто едно дребно хрумване — за забавление извън работно време. Все още ми харесва да си цапам ръцете понякога.
Постави внимателно диаграмата в една папка и се обърна към писателя.
— Е, как напредва шедьовърът? Мадам Рикман продължава ли да те тормози?
Смитбек се захили.
— Значи вече всички знаят за мъките ми с тиранката. Те самите са достойни за цяла книга. Всъщност дойдох да поговорим за Марго.
Кавакита седна на стола срещу Смитбек.
— Марго Грийн? Какво по-точно?
Смитбек запрелиства безцелно една от пръснатите върху работната маса монографии.
— Разбрах, че се нуждае от помощта ти.
Кавакита присви очи.
— Вчера вечерта ми се обади и ме попита дали може да провери някакви данни в екстраполиращата програма. Отговорих й, че все още не е готова. — Той помръдна рамене. — На практика е точно така. Не мога да гарантирам сто процента за точността на съответствията. Но напоследък съм ужасно зает, Бил. Просто не разполагам с време да обучавам някого на програмата.
— Тя не е чак толкова неграмотна, за да е необходимо да я водиш за носа — отвърна Смитбек. — Провежда някакви тежки генетични изследвания за дисертацията си. Сигурно непрекъснато я срещаш в лабораторията. — Той избута монографиите встрани и се наведе напред. — Няма да ти струва много да помогнеш на детето — настоя Смитбек. — В момента не й е леко. Преди две седмици почина баща й, както знаеш.