Оливър Боудън
Ренесанс
„Мислех си, че се уча да живея,
а всъщност съм се учил да умра“
1.
По кулите на Палацо Векио и Баргело сияеха факли. Само няколко фенера мъждукаха на катедралния площад малко по̀ на север. Осветени бяха и кейовете по бреговете на река Арно, където, макар да бе късно за град, чиито обитатели се прибираха по домовете си още с падането на нощта, неколцина моряци и пристанищни хамали се щураха в мрачината. Моряците по корабите се суетяха да позакърпят за последно такелажа и да навият въжетата на спретнати купчини върху тъмните, изтъркани до блясък палуби, а хамалите бързаха да довлекат товара си на сигурно място в близките складове.
Светлинки блещукаха и в хановете, и публичните домове, ала улиците пустееха. Бяха изминали седем години, откакто двайсетгодишният по онова време Лоренцо де Медичи бе избран да оглави града, внасяйки поне привиден ред и спокойствие в жестокото съперничество между водещите банкерски и търговски фамилии, превърнали Флоренция в един от най-богатите градове на света. Въпреки това враждите така и не спряха да тлеят, а понякога се разгаряха бурно, понеже всеки лагер се бореше за надмощие. Оформяха се и се разпадаха съдружия, не липсваха и групировки, които си оставаха постоянни и непримирими врагове.
През лето господне 1476, макар и в дъхащата на сладък жасмин пролетна вечер, когато вонята откъм Арно почти изчезваше, щом вятърът обърнеше посоката си, Флоренция не беше най-спокойното място за разходки на открито след залез-слънце.
Луната беше изгряла в кобалтовото небе, засенчвайки царствено свитата си от бледи звезди. Лъчите й огряваха открития площад, спускащ се към северния бряг на реката, където се издигаше Понте Векио. В оживените през деня магазини сега царяха тишина и мрак. Лунното сияние очертаваше силует в черно, изправен върху покрива на църквата „Санто Стефано ал Понте“ — млад мъж, едва седемнайсетгодишен, ала висок и горд. Той огледа внимателно проснатия под краката му квартал, вдигна ръка към устните си и изсвири ниско, но пронизително. В отговор от тъмните улици и сводове на площада наизскачаха първо един, след него двама, после дузина и накрая двайсетина мъже — млади като него, повечето облечени в черно, с кървавочервени, зелени или яркосини качулки или шапки, препасали ками и мечове в коланите си. Застрашителните на вид младежи закрачиха заедно с наперена походка.
Бледите на фона на лунните лъчи лица впериха очаквателно очи в младия мъж върху покрива. Той вдигна юмрук в предизвикателен поздрав.
— Неразделни сме! — извика, когато и те вдигнаха юмруци.
Неколцина извадиха оръжията си, размахаха ги и повториха:
— Неразделни!
Пъргав като котка, младият мъж се заспуска по недовършената фасада към портата на църквата. Скочи с развята мантия и се приземи плавно между тях. Те се скупчиха нетърпеливо около него.
— Тишина, приятели мои! — Той вдигна ръка да възпре възторжените викове и се усмихна мрачно. — Знаете ли защо ви извиках тук тази нощ? За да ви помоля за помощ. Твърде дълго мълчах, докато нашият враг — добре знаете кого имам предвид: Виери де Паци — не се свени да клевети и унижава семейството ми из града, като петни името му. Нищо не би ме спряло да изритам това краставо псе, ако…
Замлъкна, понеже голям нащърбен камък прелетя откъм моста и се приземи пред нозете му.
— Достатъчно бръщолеви, глупако! — извика някой.
Младият мъж и всички около него се обърнаха като един натам, откъдето долиташе гласа. Вече бяха разбрали кому принадлежи. По южния мост приближаваше друга група младежи. Водачът й крачеше наперено, стиснал дръжката на меча си, облечен в кадифен костюм и червена мантия, закопчана с тока със златни делфини и кръстове на син фон. Беше с прилични черти, макар и белязани от жестоко присвити устни и слабоволева брадичка. Изглеждаше малко пълен, но ръцете и краката му несъмнено излъчваха сила.
— Buona sera, Виери — равно поздрави младият мъж. — Тъкмо за теб говорехме. — Той се поклони с мнима любезност, придавайки си изненадано изражение. — Но, да ме прощаваш, не те очаквахме лично. Мислех си, че семейство Паци винаги използва наемници за мръсната работа.
Виери се приближи и изопна рамене, когато шайката му спря на няколко метра от противника.
— Ецио Аудиторе! Ти, разглезено псе! Струва ми се, че твоите писарушки тичат при гвардейците при най-малката неприятност! Страхливци! — Той стисна здраво дръжката на меча. — Вие не смеете да си уреждате сметките сами!