Данте стоеше като закован. Ецио го изгледа. Здравенякът изглеждаше изморен.
— Дотук беше — каза му Ецио. — Избра погрешната страна.
— Може би — отвърна Данте, — но все пак ще те убия, мръснико! Писна ми от теб!
Ецио извади пистолета и стреля. Куршумът улучи Данте в лицето. Той падна.
Ецио коленичи до Силвио за последна молитва. Никога не забравяше, че убийството е последна възможност и че умиращите, които скоро няма да имат никакви права, трябва поне да бъдат изпратени както подобава.
— Къде отиваше, Силвио? Каква беше тази галера? Смятах, че жадуваш поста на дожа.
Инквизиторът се усмихна тънко.
— Само за отвличане на вниманието… Трябваше да отплаваме…
— Накъде?
— Късно е — усмихна се Силвио и умря.
Ецио се обърна към Данте и повдигна лъвската му глава.
— Запътили са се за Кипър, Аудиторе — промълви Данте. — Дано откупя душата си, като ти кажа истината. Те искат… искат…
Мъжът се задави със собствената си кръв и предаде Богу дух.
Ецио претърси кесиите и на двамата, но не откри нищо, освен едно писмо от съпругата на Данте. Той срамежливо го зачете:
Amore mio,
Чудя се дали ще дойде денят, когато думите ми ще добият отново смисъл за теб. Съжалявам за стореното — че позволих на Марко да ме откъсне от теб, че се разделихме и станах негова съпруга. Но той е мъртъв и може би отново ще намеря начин да бъдем заедно. Питам се обаче дали ти изобщо ме помниш? И дали раните, получени на бойното поле, са били много тежки? Дали думите ми говорят, ако не на паметта, то поне на сърцето ти? Но може би няма значение, защото аз още те нося нейде дълбоко в своето сърце. Ще намеря начин, любов моя. Да ти припомня. Да те върна…
Нямаше адрес. Ецио сгъна внимателно писмото и го прибра в кесията си. Щеше да попита Теодора дали й е известна тази странна история и дали би могла да върне писмото на невярната му подателка с вест за смъртта на истинския й съпруг.
Отправи поглед към мъртъвците и ги прекръсти.
— Requescat in pace — тъжно каза той.
Преди да се отдръпне от телата, Бартоломео дотича задъхано.
— Виждам, че както винаги си се оправил без мен — констатира той.
— Завзехте ли Арсенала?
— Щях ли да съм тук иначе?
— Поздравления!
— Evviva!
Ецио обаче се взираше в морето.
— Отвоювахме Венеция, приятелю — отрони той. — Агостино ще управлява, без да се страхува от тамплиерите. Но за мен още не е настъпило време за отдих. Виждаш ли онази галера на хоризонта?
— Да.
— Преди да предаде Богу дух, Данте ми каза, че плава към Кипър.
— И с каква цел?
— Това, amico, трябва непременно да узная.
21.
Ецио не можеше да повярва, че е 24 юни, лето господне 1487. Двайсет и осмият му рожден ден. Стоеше сам на моста, подпрян върху балюстрадата и взрян мрачно в тъмните води на канала. Доплува един плъх, който буташе с муцуна няколко зелеви листа, отмъкнати от натоварената със зеленчуци баржа наблизо, към дупката си в черната стена на канала.
— Ето те, Ецио! — възкликна ведър глас и той долови стипчивото ухание на Роза още преди да се е обърнал. — Откога не сме се виждали! Да не би да ме отбягваш?
— Бях… зает.
— Естествено! Какво щеше да стане с Венеция без теб?
Ецио поклати тъжно глава, а тя се облегна спокойно на балюстрадата.
— Защо си толкова сериозен, bello42? — попита тя.
Ецио я изгледа безизразно и сви рамене.
— Пожелавах си честит рожден ден.
— Имаш рожден ден? Наистина ли? О! Rallegramenti! Чудесно!
— Не бих казал — въздъхна Ецио. — Преди десет години видях как умират баща ми и братята ми. И от десет години преследвам виновниците, мъжете в списъка на баща ми и онези, които добавих след смъртта му. Усещам, че вече съм на финала, но не проумявам какъв беше смисълът.
— Ецио, посветил си се на добра кауза. Чувстваш се самотен, изолиран, но тя е твое призвание. И макар да се налага да убиваш, никога не си постъпвал несправедливо. Благодарение на теб Венеция сега е далеч по-добро място. Разведри се! И понеже имаш рожден ден, ти нося подарък. Оказва се, че съм улучила най-подходящия момент.