Родриго Борджия го погледна и тежко въздъхна.
— Ецио Аудиторе. Да, да… Отдавна не бяхме се срещали.
Изглеждаше абсолютно невъзмутим.
— Кардинале! — поклони се подигравателно Ецио.
— Дай ми я — нареди Родриго, посочвайки кутията.
— Първо ми кажи къде е.
— Кой?
— Твоят пророк! — озърна се Ецио. — Не виждам никого. — Млъкна и после продължи с по-сериозен тон: — Колко умряха заради това, което се крие в кутията? И виж! Тук няма никого!
Родриго се разсмя. Сякаш затракаха кости.
— Твърдиш, че не вярваш. Но си тук! Нима не виждаш пророка? Той е пред очите ти. Аз съм пророкът!
Сивите очи на Ецио се разшириха. Кардиналът очевидно беше полудял! Но що за интересно безумие, прекрачващо границите на рационалните и природни закони? Уви, тези размисли отвлякоха за миг вниманието му. Испанеца извади скиавоната си — леко, ала зловещо на вид оръжие с дръжка във формата на котешка глава — и скочи от балкона, насочил тънкото острие към гърлото на Ецио.
— Дай ми Ябълката! — изръмжа той.
— Това ли съдържа кутията? Ябълка? Явно е доста специална — отвърна Ецио, а в главата му прокънтя гласът на Марио: „частица от Рая“. — Ела да си я вземеш!
Родриго замахна със сабята, сряза туниката на Ецио и го рани.
— Сам ли си, Ецио? Къде са приятелите ти? Къде са асасините?
— И без тях ще се справя с теб!
Ецио го нападна с камата, а с щита върху лявата китка парираше ударите му. Не успя да пусне в действие отровата, но двуострата му кама прониза кадифената роба на кардинала и се отдръпна, обагрена в кръвта му.
— Ти, малко копеле! — изрева болезнено Родриго. — Явно ще ми трябва помощ да те усмиря. Стража! Стража!
Дузина въоръжени мъже с герба на Борджия върху туниките си нахлуха в двора, където се сражаваха Ецио и кардиналът. Ецио знаеше колко малко е останало от безценната отрова в дръжката на камата. Отскочи назад, за да заеме позиция срещу подкрепленията на Родриго. В същия момент един от стражите се наведе, грабна кутията от тиково дърво и я подаде на господаря си.
— Благодаря, uomo coraggioso43!
Противниците му го превъзхождаха сериозно, но Ецио се сражаваше хладнокръвно, воден от желанието да си възвърне кутията и скритото в нея. Прибра оръжията от Кодекса, извади бандолиерата с кинжалите и ги заизстрелва със смъртоносна точност. Първо повали „смелия мъж“, после събори кутията от възлестите ръце на Родриго.
Испанеца се наведе да я вдигне и понечи да се оттегли с нея, но във въздуха изсвистя още един кинжал и улучи каменната колона на сантиметри от лицето му. Този обаче не беше хвърлен от Ецио.
Той се извърна и видя позната, приветлива брадата фигура. По-възрастна може би, и по-побеляла и натежала, но все така ловка.
— Чичо Марио! — възкликна Ецио. — Очите не са ме излъгали!
— Няма само ти да се забавляваш! — отвърна Марио. — И не се безпокой, nipote44, не си сам!
Към Ецио обаче се втурна войник на Борджия с вдигната алебарда. Преди да нанесе удара, който щеше да изпрати младия мъж в небитието, в челото на войника като по чудо се заби стрела. Той изпусна оръжието си и падна ничком с изумено изражение. Ецио се озърна отново и видя…
— Ла Волпе! Как се озова тук, Лисицо!
— Дочухме, че ти трябва подкрепление — рече Лисицата и бързо зареди арбалета, понеже от сградата наизлязоха още войници. В същото време до Ецио застанаха Бартоломео и Антонио.
— Не позволявай на Борджия да се измъкне с кутията! — викна му Антонио.
Бартоломео въртеше грамадната си сабя Бианка като коса, проправяйки бразда през вражеските стражи, които разчитаха единствено на числеността, за да го надвият. Постепенно везните се наклониха в полза на асасините и техните съюзници.
— Вече надделяваме, nipote — възкликна Марио. — Дръж Испанеца под око!
Ецио се обърна, видя кардинала да се запътва към врата в дъното на балкона и се втурна да го спре. Стиснал меча си обаче, Родриго го очакваше.