За нещастие го посрещна абатът, станал единствен свидетел на убийството.
— Извинете — продума пръв Ецио. — Чудя се дали ще може да…
Само че абатът го беше разпознал и се отдръпна ужасено назад, крещейки:
— Дано всички архангели — Уриел, Рафаил, Михаил, Саракел, Гавраил, Ремиел и Рагел — ни се притекат на помощ с цялото си могъщество! — Той премести премрежения си поглед от небесата към Ецио. — Зъл демон, махай се!
— Какво има?
— Какво има ли? Какво имало! Ти си оня, който уби брат Стефано. На тази свещена земя! — На безопасно разстояние се бяха скупчили разтревожени монаси. Абатът се обърна към тях: — Той се завърна! Убиецът на монаси и свещеници се завърна!
Думите му проехтяха във въздуха и той се отдалечи, следван от свитата си.
Очевидно мъжът беше изпаднал в паника. Ецио нямаше друг избор, освен да ги последва по петите. Абатството не му беше така познато, както на абата и неговите монаси. Накрая се умори от търчане по лабиринта от каменни коридори и галерии и скочи върху покрива, за да види по-добре накъде са се насочили монасите. Така обаче само вся още повече паника.
— Той е тук! — понесоха се викове. — Той е тук! Велзевул дойде!
Ецио се отказа и се върна към по-простите методи за преследване.
Накрая успя да ги настигне. Задъхан, абатът го заобиколи и кресна с дрезгавия си глас: — Махай се, демон! Остави ни на мира! Не сме съгрешили колкото теб!
— Почакайте, чуйте ме — заекна Ецио, който също си поемаше въздух с мъка. — Искам само да ви задам един въпрос.
— Не сме призовавали демони! Още не сме тръгнали на път към Отвъдното!
Ецио обърна длани надолу.
— Моля ви. Calma53. Не ви желая злото.
Но абатът не го слушаше. Той погледна нагоре.
— Господи, Господи — защо ме изостави? Още не съм готов да застана редом с твоите ангели!
И отново си плю на петите.
Ецио нямаше друг избор, освен да се хвърли върху краката му и да го свали на земята. Двамата се изправиха и се изтупаха от праха, обградени от ококорените монаси.
— Престанете да бягате, умолявам ви! — настоя Ецио.
Абатът се сниши.
— Не! Имай милост! Не искам да умра! — избълва той.
Осъзнавайки колко превзето звучи, Ецио каза:
— Вижте, отче абате, аз убивам само онези, които убиват други. А вашият брат Стефано беше такъв. Опита се да убие дук Лоренцо през 1478 година — Ецио млъкна задъхано. — Уверявам ви, според мен вие не сте убиец.
Абатът се успокои едва доловимо, но в очите му все още се четеше подозрение.
— Какво искаш тогава? — рече той.
— Добре, чуйте ме. Търся един монах, облечен като вас — доминиканец — без един пръст на ръката.
Абатът отговори предпазливо:
— Без един пръст, казваш? Като брат Савонарола?
Ецио се хвана за името.
— Савонарола? Кой е той? Познавате ли го?
— Някога го познавах. Беше един от нас… за малко.
— А след това?
Абатът сви рамене.
— Предложихме му да си почине хубаво в отшелничество горе в планината. Не успя съвсем да… си намери мястото тук.
— Струва ми се, абате, че отшелничеството му е приключило. Имате ли представа къде може да е отишъл сега?
— О, Боже… — абатът затършува из мислите си. — Ако е напуснал уединението си, възможно е да се е върнал в „Санта Мария дел Кармине“ във Флоренция. Там е учил. Сигурно би се върнал там.
Ецио въздъхна облекчено.
— Благодаря, абате. Бог да е с вас.
Странни чувства го завладяха, когато се завърна в родния град след толкова много време. Връхлетяха го спомени. Обстоятелствата обаче изискваха да работи сам. Не можеше да се свърже дори със старите приятели и съюзници, за да не се издаде пред врага.
Макар градът като цяло да оставаше спокоен, очевидно в търсената от него църква цареше смут. От нея изскочи уплашен монах.
Ецио го заговори.
— Полека, братко. Всичко е наред.
Монахът се вторачи в него с див поглед.
— Стой далеч, приятелю. Ако ти е мил животът!
— Какво се е случило тук?