Выбрать главу

— Какво ще стане с него?

— Ще го съдят, щом се върне нашият дук Лоренцо. Основният свидетел ще бъде баща ти.

Ецио се озърна неспокойно.

— Не се безпокой, няма нищо страшно. А и аз не смятам да ти причинявам неприятности. Всъщност искам само да ме придружаваш — нищо чудно дори да ти хареса.

— С радост ще ти помогна, мамо.

— Да вървим тогава. Наблизо е.

Тръгнаха пеш, ръка за ръка, към катедралата, а после към малкия квартал до нея, където се намираха работилниците и ателиетата на мнозина от флорентинските творци. Някои — на Верокио например или на наскоро изгрялата звезда Алесандро ди Мариано Филипели, когото вече наричаха с прозвището Ботичели — бяха просторни помещения, където цареше трескава дейност: помощници и чираци смесваха бои и разбъркваха хоросан, други бяха по-скромни. Мария спря пред вратата на едно ателие от втория тип и почука. Отвори им веднага красив, елегантно — дори натруфено — облечен млад мъж с атлетична фигура, буйна тъмнокафява коса и гъста брада. Изглеждаше шест-седем години по-голям от Ецио.

— Мадона Аудиторе! Добре дошли! Очаквах ви.

— Добър ден, Леонардо. — Двамата си размениха протоколни целувки. Ецио си помисли, че художникът навярно добре познава майка му. Младият мъж обаче му беше допаднал.

— Това е синът ми — Ецио — представи го Мария.

Художникът се поклони.

— Леонардо да Винчи — рече той. — Molto onorato, signore7.

— Maestro.

— Още не съм маестро — усмихна се Леонардо. — Но защо се отплесвам. Заповядайте, заповядайте! Почакайте тук да видя дали помощникът ми може да ви донесе вино, докато аз подготвя картините ви.

Ателието не беше просторно и заради царящата вътре неразбория изглеждаше още по-тясно. По масите се валяха скелети на птици и дребни бозайници. До тях се мъдреха стъкленици, пълни с безцветна течност, в която плуваха органи, за чийто произход отвратеният Ецио дори не смееше да гадае. По широкия работен плот в дъното бяха подредени дребни любопитни конструкции, издялани педантично от дърво, а върху два статива бяха подпрени недовършени картини в по-тъмна от обичайната тоналност и с по-неясни контури. Ецио и Мария се настаниха удобно и от вътрешната стая се появи симпатичен младеж, понесъл поднос с вино и дребни сладкиши. Поднесе им ги, усмихна се свенливо и се оттегли.

— Леонардо е много талантлив.

— Щом казваш, мамо. Аз не разбирам от изкуство.

Ецио живееше с мисълта, че ще следва стъпките на баща си, макар дълбоко в себе си да усещаше бунтарска и авантюристична жилка, неподобаваща на образцов флорентински банкер. Във всеки случай и той като по-големия си брат беше човек на действието, а не артистичен ценител на изкуството.

— Себеизразяването е жизнено необходимо, за да разберем живота и да му се насладим до дъно — погледна го майка му. — Трябва да си намериш отдушник, скъпи.

— Имам колкото щеш — подразни се Ецио.

— Нямах предвид само фустите — констатира с равен тон Мария.

— Мамо!

В отговор тя само вдигна рамене и присви устни.

— Добре е да завържеш приятелство с някого като Леонардо. Смятам, че го очаква блестящо бъдеще.

— Съдейки по ателието му, съм склонен да възразя.

— Не ставай нагъл!

Прекъсна ги Леонардо, който се появи откъм вътрешната стая, понесъл две кутии. Остави едната на пода.

— Имаш ли нещо против да я носиш? — попита той Ецио. — Бих помолил Аниоло, но той трябва да остане да пази работилницата. А и горкото момче няма толкова сили.

Ецио се наведе да вдигне кутията и остана изненадан от тежестта й. Едва не я изпусна.

— Внимавай! — предупреди го Леонардо. — Картините са фини, а майка ти ми плати добри пари за тях.

— Да вървим ли? — предложи Мария. — Нямам търпение да ги окача. Надявам се да одобриш местата, които избрах — обърна се тя към Леонардо.

Ецио се сепна леко от думите й — заслужаваше ли толкова почтително отношение този едва прохождащ художник?

Докато крачеха по улицата, Леонардо бъбреше дружелюбно и Ецио неохотно си призна, че младият мъж го е очаровал. Нещо у него обаче инстинктивно го тревожеше, нещо, което не можеше точно да определи. Хладина? Отчужденост от себеподобните? Навярно просто умът му витаеше из облаците, както на мнозина негови събратя, или поне така твърдяха хората. Този човек обаче веднага вдъхна респект у младия Аудиторе.

вернуться

7

За мен е чест, господине (итал.). — Б.ред.