Той се втурна към звука, ала зад него помръдна сянка, нещо се издигна над главата му. Ецио се извърна и сграбчи тежкия сребърен свещник, който се стрелна застрашително надолу. Извъртя го бясно и нападателят го пусна с уплашен вик. Младежът метна настрани свещника, стисна ръката на нападателя и го придърпа към бледата светлина. Вече беше извадил камата от ножницата. В сърцето му бушуваше смъртна ярост.
— О! Ser Ецио! Слава на Бога!
Ецио разпозна гласа, после и лицето на семейната икономка Анета, която служеше при тях от години.
— Какво е станало? — попита той, сграбчи китките й и я раздруса от тревога и страх.
— Нахълта градската стража. Арестуваха баща ти и Федерико. Отведоха дори малкия Петручо — изтръгнаха го от ръцете на майка ти.
— Къде е мама? Къде е Клаудия?
— Тук сме — долетя треперлив глас откъм сенките.
Появи се сестра му. На ръката й се крепеше майка им. Ецио вдигна един стол, за да седне Мария. В бледата светлина забеляза кървави петна по разкъсаните и изпоцапани дрехи на Клаудия. Майка му сякаш не го позна. Хлипаше и се клатеше трескаво напред-назад. Ръцете й стискаха малкото дървено ковчеже, пълно с пера, което Петручо й бе подарил сякаш не преди два дни, а в един друг живот.
— За бога, Клаудия! Добре ли си? — Той я погледна, обзет от гняв. — Да не би…?
— Не — нищо ми няма. Само се посдърпахме, понеже си мислеха, че знам къде си… Но мама… О, Ецио, отведоха татко, Федерико и Петручо в Палацо Векио!
— Майка ти не е на себе си — обади се Анета. — Понечи да се възпротиви, а те… — Икономката избухна: — Bastradi10!
Ецио мислеше бързо.
— Тук не са на сигурно място. Можеш ли да ги заведеш някъде, Анета?
— Да, да… при сестра ми. Там ще са в безопасност.
Думите излитаха с мъка от устата на икономката.
— Трябва да действаме бързо. Стражарите със сигурност ще се върнат да ме търсят. Клаудия, мамо, няма време за губене. Не вземайте нищо, просто вървете с Анета. Веднага! Клаудия, подкрепяй мама.
Той ги изпроводи до изхода на опустошения им дом. После ги остави в сигурните ръце на вярната Анета, която постепенно възвръщаше самообладанието си. В съзнанието на Ецио се блъскаха предположения, светът му рухваше пред очите му. Той отчаяно се мъчеше да осъзнае случилото се, да реши какво да предприеме, как да спаси братята и баща си…
Веднага почувства, че трябва намери начин да види баща си, да разбере какво е предизвикало жестоката разправа със семейството му. Ала Джовани беше в Палацо Векио! Навярно бяха хвърлили близките му в двете малки килии в кулата. Но изход трябваше да се намери! Палацо Векио бе укрепен като бойна крепост, несъмнено го охраняваха стражари — особено тази нощ.
Ецио се насили да се успокои и да събере мислите си. Запрокрадва се, долепен до стените на сградите, по улиците към Пиаца дела Синьория. Погледна нагоре. По бойниците и на върха на крепостта горяха факли, осветяващи гигантските червени лилии — герба на града — и големия часовник в основата на кулата. С присвити очи Ецио се взря още по-нависоко. Стори му се, че различава бледата светлинка на свещ зад тесния, преграден с решетки прозорец под върха на кулата. Пред огромните двойни порти на крепостта дежуреха стражари, други се разхождаха по бойниците. По кулата обаче не се виждаха въоръжени мъже, а и нейните бойници така или иначе се намираха над прозореца, до който трябваше да се добере.
Той се отдалечи от крепостта, заобиколи площада и се шмугна в тясна уличка откъм северната страна на Палацо Векио. За щастие навън все още се разхождаха доста граждани, наслаждаващи се на вечерния бриз. На Ецио му се стори, че обитава свят, съвсем различен от техния, че е низвергнат от обществото, в което само допреди три-четири часа се чувстваше в свои води. Ядоса го мисълта, че животът на всички тези хора продължава необезпокоявано да следва всекидневната рутина, а неговото семейство е съсипано. В сърцето му отново се надигна вълна от ярост и страх. Той обаче бързо се съсредоточи върху предстоящото изпитание и по лицето му се изписа желязна решимост.
Издигащата се над него стена беше гладка и шеметно висока, ала за негова радост оставаше в сянка. Освен това камъните по фасадата на Палацо Векио бяха осеяни с издатини, които щяха да предоставят достатъчна опора за ръцете и краката му, докато се катери. Проблем оставаха стражарите по северните бойници, ала с тях щеше да се заеме, когато настъпеше моментът. Надяваше се повечето войници да са струпани по протежение на главната западна фасада на сградата.