После мъката взе връх:
— Не мога да повярвам, че ни сполетя това!
Марио го потупа по ръката.
— Знам нещичко за делата на баща ти — каза той и Ецио се сети, че чичо му не се изненада особено, щом узна за скрития в тайника сандък. — Ще проумеем всичко. Но трябва да се погрижим и за майка ти и сестра ти. Замъкът ми не е подходящо място за жени. Воини като мен не държат на удобствата. Но наблизо има манастир, където ще са в безопасност и ще бдят над тях. Ако си съгласен, ще ги настаним там. Нас ни чака много работа.
Ецио кимна. Щеше да се постарае да убеди Клаудия, че това е възможно най-доброто временно решение. Не виждаше как сестра му ще склони да живее дълго в уединение.
Наближаваха малкия град.
— Мислех, че Монтериджони враждува с Флоренция — обади се Ецио.
— Не толкова с Флоренция, колкото с клана Паци — уточни чичо му. — Но ти си достатъчно голям да знаеш как стоят нещата между градовете държави, независимо дали са големи, или малки. Няколко месеца са съюзници, после — противници, и накрая — отново приятели. И така продължава открай време — като безумна игра на шах. Но тук ще ти хареса. Хората са честни и трудолюбиви, произвеждаме добри и дълготрайни стоки. Свещеникът е благодушен мъж, не прекалява с пиенето и се грижи за паството. И не се меси в моите дела. Е, аз никога не съм се отличавал като предан син на Църквата. Най-хубаво е виното — моите лозя произвеждат най-превъзходното кианти, което някога си вкусвал. Хайде, още малко и сме там.
Марио обитаваше наследствения дом на рода Аудиторе, построен през 1250 година на мястото на още по-древна постройка. Беше ремонтирал имението и бе добавил нови крила. Сега то изглеждаше по-скоро като просторна вила, макар и с високи, дебели и добре укрепени стени. Пред сградата вместо градина имаше обширна тренировъчна поляна, където Ецио забеляза как няколко дузини млади въоръжени мъже усърдно усъвършенстват бойните си умения.
— Casa, dolce casa14 — отрони Марио. — Не си идвал тук от малък. Променил съм го през това време. Как го намираш?
— Внушителен, чичо.
Денят премина в трескава дейност. Марио го разведе из замъка, настани го и се увери, че Мария и Клаудия се чувстват удобно и сигурно в близкия манастир, чиято игуменка му беше отколешна скъпа приятелка (и както мълвяха местните — любовница). На следната сутрин извикаха Ецио рано-рано в работния кабинет на чичо му — просторна стая с висок таван, със стени, окичени с карти, оръжия и ризници. Обзавеждането се състоеше от тежка дъбова маса и столове.
— Трябва бързо да се ориентираш в града — рече му Марио с делови тон. — Екипирай се добре. Ще изпратя един от хората ми да те придружи. Върни се, щом приключиш, и започваме.
— Какво започваме, чичо?
Марио се изненада.
— Смятах, че си дошъл за обучение.
— Не, чичо, нямах такива намерения. Когато се наложи да побегнем от Флоренция, Монтериджони просто бе първото безопасно място, което ми дойде на ум. Но искам да отведа майка си и сестра си още по-надалеч.
— Ами баща ти? — сериозно го изгледа Марио. — Не мислиш ли, че той би искал да довършиш започнатото от него?
— Кое? Банкерството ли? Семейният бизнес приключи — имението на Аудиторе вече не съществува, освен ако дук Лоренцо не е успял да го опази от Паци.
— Не говорех за това — започна Марио, но сам се възпря. — Искаш да кажеш, че Джовани никога не ти е споменавал?
— Съжалявам, чичо, но нямам представа какво намекваш.
Марио поклати глава.
— Не знам какви са били съображенията на баща ти. Сигурно е изчаквал подходящ момент. Ала събитията го изпревариха. — Той изгледа твърдо Ецио. — Налага се да поговорим. Дълго и сериозно. Дай ми документите, които си донесъл. Ще ги разгледам, докато ти се разхождаш из града и си набавяш оръжие. Ето списък с необходимото и пари да го купиш.
Ецио объркано пое към града, придружен от един от сержантите на Марио — прошарен ветеран на име Орацио. По негови указания си купи от търговеца на оръжия бойна кама и лека ризница, а от местния доктор — бинтове и основни медикаменти за спешни случаи. После се върна в замъка, където Марио го очакваше нетърпеливо.
— Salute — поздрави Ецио. — Изпълних нареждането ти.
— При това бързо. Ben fatto! А сега трябва да те научим как да се биеш.
— Чичо, прости ми, но както ти казах, не възнамерявам да оставам.
Марио прехапа устни.