Ецио пое дълбоко дъх. Това несъмнено променяше всичко. Или може би се намесваше съдбата, предоставяйки му несъзнателно търсена възможност.
— Къде е чичо?
— В конюшните.
Ецио прекоси бързо стаята.
— Хей! Накъде се запъти?
— Отивам в конюшнята! Надявам се, че и за мен ще се намери кон.
Орацио го проследи усмихнато с поглед.
7
През една пролетна нощ на 1477 година Марио, яздейки редом с Ецио, поведе воините си към Сан Джиминяно. Готвеха се за тежък сблъсък.
— Кажи ми пак какво те накара да промениш мнението си — рече Марио, все още горящ от задоволство заради решението на племенника си.
— Приятно ти е да го чуваш.
— Така си е. И какво от това? Както и да е… знаех, че на Мария й е необходимо повече време да се възстанови. А и в манастира двете са в безопасност, сам го разбираш.
Ецио се усмихна.
— Както вече ти обясних, исках да поема отговорност. Обясних ти също и че Виери ти създава проблеми заради мен.
— А както ти казах аз, млади човече, ти определено притежаваш здравословно количество самомнителност. Истината е, че Виери ни създава проблеми, защото е тамплиер, а ние сме асасини.
Докато говореше, Марио не отлепяше поглед от високите, издигнати плътно една до друга кули на Сан Джиминяно. Квадратните бойници сякаш се извисяваха чак до небето. У Ецио се надигна странното усещане, че вече ги е виждал — навярно насън или в друг живот, понеже споменът беше съвсем мъгляв.
По върховете на кулите грееха факли, множество светлинни мъждукаха и по бойниците на градските стени, и над портите.
— Добре се е укрепил — обади се Марио. — Ако съдим по факлите, Виери явно ни очаква. Жалко, но не съм изненадан. Все пак и той има шпиони. — След кратко мълчание продължи: — По крепостните валове има стрелци, край портите гъмжи от стражи. — Той отново се втренчи в града. — Изглежда обаче, че войниците му не са достатъчно, та да охраняват както трябва всички порти. Южната изглежда най-незащитена — вероятно не очаква да нападнем оттам. Но ние ще атакуваме точно от юг.
Марио вдигна ръка и пришпори коня си. Войниците му се спуснаха напред. Ецио яздеше до него.
— Ето какво ще направим — напрегнато започна чичо му. — Ние ще отвлечем вниманието на охраната при портата, а ти ще се изкачиш по стената и ще я отвориш отвътре. Трябва да действаме тихо и бързо!
Той извади препаска с кинжали и я подаде на Ецио.
— Вземи ги. Използвай ги да обезвредиш стрелците.
Щом приближиха достатъчно, скочиха от конете. Марио поведе група от най-добрите си мъже към стражите, охраняващи южната порта на града. Ецио измина пеш последните стотина крачки, използвайки за прикритие храсталаците. Най-сетне се добра до стената. Вдигна качулката и на светлината на факлите различи, че сянката, която хвърля, напомня глава на орел. Вдигна очи нагоре. Стената се възправяше на петдесетина и повече крачки над него. Не успя да види дали по бойниците горе има войници. Преметна препаската с кинжали през рамо и се заизкачва. Беше му трудно, понеже стените бяха от шлифован камък и не намираше лесно опори за краката и ръцете си. Амбразурите под върха обаче му позволиха да застане стабилно и да надникне над ръба на стената. В бойницата отляво съзря двамина стрелци. Стояха гърбом, надвесени надолу с натегнати лъкове. Бяха забелязали нападателите и се целеха към Марио и неговите condottieri15. Ецио не се поколеба нито за миг. На карта беше заложен животът на приятелите му. Най-сетне му се удаваше възможност да изпробва уменията, които чичо му бе настоял да усвои. Светкавично, напрегнал ум и зрение в трептящия полумрак, Ецио извади два кинжала и ги метна един след друг със смъртоносна точност. Първият улучи стрелеца в основата на шията и го приспа за секунда. Мъжът се прекатури през стената, без да издаде звук. Вторият кинжал полетя малко по-ниско и се заби в гърба на другия стрелец с такава сила, че с глух вик той пропадна в непрогледния мрак.
Под Ецио, в края на тясно каменно стълбище, беше портата. Той разбра, че Виери наистина няма достатъчно жива сила да охранява града напълно ефикасно, понеже от вътрешната страна на вратите нямаше стражи. Хукна надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж, почти политнал, и скоро откри лоста, който задвижваше тежките железни резета, залостили солидните триметрови дъбови порти. Натисна с всичка сила, понеже лостът не бе предвиден да го задвижва сам човек. Все пак се справи и дръпна една от масивните халки, вбити в дървото на височината на раменете му. Тя поддаде и вратата се открехна. От другата страна Марио и мъжете му тъкмо довършваха кървавото си дело. Двама от армията на асасините лежаха мъртви, но двайсетима от хората на Виери бяха предали Богу дух.