— Значи е договорено — заключи испанецът. — Ти, Виери, оставаш тук, за да възвърнеш позициите ни възможно най-скоро. Франческо ще организира силите ни във Флоренция, за да ударим, щом настъпи часът, а ти, Джакопо, се приготви да успокоиш населението, когато завземем властта. Не прибързвайте, колкото по-обмислено действаме, толкова по-вероятно е да успеем.
— Но, господарю Родриго — обади се Виери — какво да правя с този ubriacone16, Марио?
— Отърви се от него! Не бива в никакъв случай да узнава намеренията ни! — Мъжът, когото наричаха Родриго, се метна върху седлото. За миг Ецио зърна ясно лицето му — студените очи и хищническия нос — и прецени, че наближава петдесет.
— Винаги е създавал проблеми! — изръмжа Франческо. — Също като онзи кучи син — Джовани!
— Не се безпокой, padre — каза Виери, — аз скоро ще им уредя среща — на оня свят!
— Хайде! — рече Родриго. — Много се забавихме!
Джакопо и Франческо яхнаха жребците си и поеха към северната порта, която стражите вече отваряха.
— Нека Бащата на познанието ни води!
Те излязоха и портите се захлопнаха зад гърбовете им. Ецио се почуди дали да използва възможността да убие Виери, но го охраняваха мнозина, а и може би беше по-добре да го заловят жив и да го разпитат. Той обаче запечата в паметта си имената на мъжете, които научи, за да ги добави в списъка с врагове на баща си, понеже очевидно крояха пъклен заговор.
Мислите му бяха прекъснати от появата на нов отряд войници, чийто водач изтича към Виери.
— Какво има? — грубо попита Виери.
— Commandante, нося лоши вести. Хората на Марио Аудиторе пробиха защитата ни.
— Така си мислят! — озъби се Виери. — Ала виж! — Той посочи към струпаните около него воини. — От Флоренция пристигнаха подкрепления! Ще изметем паплачта на Марио от Сан Джиминяно, преди да пукне зората.
Той извиси глас, за да го чуят събралите се наоколо му войници:
— Нахвърлете се върху враговете! Размажете ги като мухи!
С боен вик войниците на Паци се строиха зад командирите си и поеха на юг през града да се изправят срещу Мариовите condottieri. Ецио се помоли да не сварят чичо му неподготвен, понеже сега противниците му го превъзхождаха многократно. Виери изостана и придружен единствено от личния си телохранител, пое към замъка, несъмнено, за да доведе до успешен завършек срещата. Или пък да се въоръжи за битката. Както и да е, слънцето скоро щеше да изгрее. Ецио трябваше да се възползва от случая. Сега или никога. Той излезе на светло и свали качулката.
— Добро утро, месер Де Паци — поздрави той. — Тежка нощ, а?
Виери се обърна към него — за миг по лицето му пробягаха шок и ужас. После си възвърна самообладанието и извика:
— Знаех си, че пак ще се появиш. Помоли се Богу за душата си, Ецио! По-важни дела ме очакват. Ти си само пионка, която ще бъде пометена от дъската!
Телохранителите му се нахвърлиха върху Ецио, ала той ги очакваше. Свали първия с последния си кинжал — тънкото острие профуча през въздуха със зловещо свистене. После извади меча и бойната си кама и нападна останалите стражи. Въртеше диво оръжията и сечеше сред фонтани кръв с пестеливи и смъртоносни движения, докато и последният му противник — ранен тежко — побягна, накуцвайки. Сега му налетя Виери, размахал зловеща на вид бойна секира, която беше измъкнал от седлото на коня си. Ецио отскочи, за да избегне гибелната заплаха, ала Виери все пак успя да го удари и макар ризницата му да възпря секирата, той се олюля и падна. Мечът му отхвръкна настрани. След секунда Виери дотича до него, ритна надалеч меча и вдигна секирата над главата си. Събрал последните си сили, Ецио се прицели да ритне противника си в слабините, ала Виери разбра намеренията му и се дръпна назад. Докато Ецио се изправяше на крака, той замахна със секирата към лявата му китка, изби камата и нарани ръката му. После и той измъкна меча и камата си.
— Ако искаш да си свършиш добре работата, свърши я сам — констатира Виери. — Понякога се чудя защо плащам на тези така наречени телохранители. Сбогом, Ецио!