— Какво има? — попита Ецио.
— Манфредо! — изпищя Джанета. — Отново е натрупал дългове от хазарт! Този път наистина ще го убият!
— Как така? — извика Кристина.
— Съжалявам, signorina — обади се секретарят. — Двамина, на които дължи пари, го завлякоха към новия мост. Казаха, че ще го пребият до смърт. Много съжалявам, signorina. Бях безпомощен.
— Няма нищо, Сандео. Иди да повикаш охраната на имението. Аз ще…
— Почакай! — възпря я Ецио. — Кой, по дяволите, е Манфредо?
Кристина го погледна сякаш иззад затворнически решетки.
— Моят fidanzato18 — отвърна тя.
— Да видим какво мога да направя — втурна се Ецио надолу по улицата, която водеше към моста. След минута стигна дигата и се взря към тясната ивица земя до първата колона на моста, близо до тежките, бавни жълти води на река Арно. Там беше коленичил млад мъж, облечен в елегантен черно сребрист костюм. Двама негови връстници го налагаха с ритници и с юмруци, потни и задъхани от усилието.
— Ще платя, заклевам се! — простена мъжът в черно и сребристо.
— До гуша ни дойде от оправданията ти! — отвърна единият от мъчителите му. — Направи ни на глупаци! Сега ще те подредим за чудо и приказ!
Той вдигна ботуша към врата на младия мъж, блъсна лицето му в калта, а приятелят му го ритна в ребрата.
Първият нападател понечи да ритне младежа в бъбреците, но някой сграбчи врата и яката му и го вдигна нависоко. После усети как полита и се приземява във водата между нечистотиите и отломките, насъбрали се в подножието на първата колона на моста. Зает да плюе противната течност, запълнила устата му, той не забеляза как същата участ сполита другаря му.
Ецио протегна ръка към окаляния млад мъж и го изправи на крака.
— Grazie, signore — поблагодари му той. — Май този път наистина щяха да ме убият. Колко глупаво от тяхна страна! Щях да им платя — честна дума!
— Не се ли страхуваш, че пак ще те нападнат?
— Не. Няма да посмеят. Сигурно са решили, че съм те наел за телохранител.
— Не се представих — Ецио… де Кастроново.
— Манфредо д’Ардзента. На вашите услуги.
— Не съм ти телохранител, Манфредо.
— Няма значение. Спаси ме от тези клоуни и съм ти признателен. Безкрайно задължен. Трябва да ти се отплатя. Но първо ще се преоблека и ще те заведа да пийнем по нещо. Отвъд Виа Фиордалисо има малка игрална зала…
— Чакай малко — прекъсна го Ецио. Кристина и приятелките й щяха да се появят всеки момент.
— Какво има?
— Често ли играеш комар?
— Защо не? Най-добрият начин да убиеш времето!
— Обичаш ли я? — сряза го Ецио.
— Кого имаш предвид?
— Твоята fidanzata — Кристина. Обичаш ли я?
Манфредо явно се стресна от разпаления тон на спасителя си.
— Разбира се, ако изобщо е твоя работа. Убий ме и пак ще я обичам.
Ецио се поколеба. Младият мъж сякаш говореше искрено.
— Слушай тогава — никога повече няма да играеш комар. Разбра ли?
— Да! — уплашено обеща Манфредо.
— Закълни се!
— Заклевам се!
— Не знаеш какъв щастливец си! Искам да ми обещаеш да й бъдеш добър съпруг. Чуя ли, че не си, ще те открия и ще те убия собственоръчно.
Манфредо усети, че спасителят му не се шегува. Вгледа се в студените сиви очи и нещо раздвижи паметта му.
— Срещали ли сме се преди? — попита той. — Изглеждаш ми познат?
— За пръв път се виждаме — рече Ецио. — И за последен, освен ако…
Той замълча. Забеляза, че Кристина се взира надолу от края на моста.
— Върви при нея и не забравяй дадената дума.
— Няма — Манфредо се поколеба. — Обичам я. И днес наистина научих нещо. С всички сили ще се грижа да бъде щастлива. И без заплахи мога да го обещая.
— Надявам се. Върви сега!
Известно време Ецио следеше как Манфредо се изкачва по дигата, ала Кристина неустоимо привличаше очите му. За миг погледите им се срещнаха и той вдигна леко ръка за сбогом. После се обърна и закрачи в другата посока със сърце, натежало както при смъртта на близките му.
Съботната вечер го свари все още в мрачно настроение. В най-черните мигове си казваше, че е изгубил всичко — баща, братя, дом, положение в обществото, кариера, а сега и съпруга! Но после си припомняше добрината, с която го закриляше Марио. Припомняше си майка си и сестра си, които бе успял да спаси и отведе на сигурно място. А бъдеще и кариера все още имаше, само че в съвсем различно от доскоро планираното поприще. Чакаше го работа и скръбта по Кристина нямаше да му помогне. Тя щеше да остане завинаги в сърцето му, но трябваше да приеме самотата, отредена му от съдбата. Навярно така повеляваше пътят на асасина. Сигурно това бе част от кредото на ордена.