Обзет от печал, Ецио пое към Меркато Векио. Наоколо не се мяркаше нито един познат, а и той бе посещавал квартала само веднъж. Старият пазар бе мръсен и запуснат, както и сградите и улиците около него. Мяркащите се рядко минувачи очевидно не бяха тръгнали на разходка. Крачеха бързо и целенасочено, с приведени глави. Ецио се бе погрижил да се облече семпло, но си беше сложил на китките камата и новия метален щит. Знаеше обаче, че трябва да страни от минувачите и да бъде нащрек.
Почуди се накъде да поеме и се накани да влезе в схлупена бирария в ъгъла на площада, за да поразпита дискретно как би могъл да открие Лисицата, но някакъв слабоват младеж се появи изневиделица и се блъсна в него.
— Scusi, signore19 — любезно се извини той, усмихна се и бързо го подмина.
Ръката на Ецио инстинктивно се плъзна към колана. Скътал беше ценните си вещи на сигурно място в квартирата, но бе пъхнал няколко флорина в кесията, която сега бе изчезнала. Той се обърна рязко и видя младежа да се отправя към една от тесните улички край площада и хукна подире му. Крадецът го забеляза и ускори крачка, но Ецио не го изпусна от поглед, настигна го и го сграбчи за яката точно когато онзи понечи да влезе във висока, неугледна сграда на Виа Сант’Анджело.
— Върни ми кесията — изръмжа Ецио.
— Не знам за какво говориш — отвърна крадецът, но в очите му проблесна страх.
Ецио без малко да извади камата, но сдържа гнева си. Хрумна му, че младежът може да му даде информацията, от която се нуждае.
— Нищо лошо няма да ти сторя, приятелю — рече той. — Само ми върни кесията и приключваме.
— Печелиш — съгласи се тъжно младежът след кратко колебание и се пресегна към провесената на колана му кожена торбичка.
— Само един въпрос — каза Ецио.
— Какво? — предпазливо попита джебчията.
— Знаеш ли къде мога да открия Ла Волпе?
Сега младежът изглежда се уплаши истински.
— Нямам представа. Вземете си парите, господине, и ме пуснете да си вървя!
— След като ми кажеш.
— Момент! — произнесе дълбок, гърлен глас иззад гърбовете им. — Може би аз ще успея да помогна.
Ецио се обърна и видя широкоплещест мъж, висок колкото него, но навярно десет-петнайсет години по-възрастен. Над лицето му се спускаше качулка, подобна на неговата, но под нея Ецио различи две пронизващи виолетови очи, излъчващи странна сила, които сякаш проникваха до глъбините на душата му.
— Моля ви, пуснете колегата ми — каза мъжът. — Аз ще отговоря вместо него. — После се обърна към младия крадец: — Върни парите на джентълмена, Корадин, и се омитай. По-късно ще поговорим.
Гласът му прозвуча толкова властно, че Ецио охлаби хватката си. Корадин тутакси бутна кесията в ръката му и изчезна в сградата.
— Кой си ти? — попита Ецио.
— Казвам се Джилберто — усмихна се леко мъжът, — но ме наричат всякак: убиец, например, и tagliagole20, ала за приятелите съм Лисицата. — Той се поклони леко, но пронизващите му очи не изпуснаха от поглед Ецио. — На твоите услуги, месер Аудиторе. Очаквах те.
— Как… откъде знаеш името ми?
— Това ми е работата — да знам всичко случващо се в града. Знам, струва ми се, и защо смяташ, че мога да ти помогна.
— Чичо ми ме посъветва да те потърся.
Лисицата се усмихна отново, но нищо не каза.
— Трябва да открия някого и да бъда на крачка пред него, ако мога.
— Кого?
— Франческо де Паци.
— Играеш на едро, разбирам — отвърна сериозно Лисицата. — Вероятно наистина ще успея да ти съдействам. — Замълча замислено. — Докладваха ми, че наскоро неколцина от Рим са слезли на пристана. Дошли са за среща, пазена в дълбока тайна, но те не знаят кой съм, а още по-малко, че съм ушите и очите на този град. Домакин на срещата е човекът, когото търсиш.
— Кога ще се състои?
— Тази нощ! — усмихна се отново Лисицата. — Не се тревожи, Ецио, срещата ни не е пръст на съдбата. Щях да изпратя да те доведат, ако сам не ме беше намерил, но си доставих удоволствие да те изпитам. Малцина, които ме издирват, успяват да ме открият.