— Искаш да кажеш, че си ми устроил сблъсъка с Корадин?
— Прости вкуса ми към театралното. Трябваше обаче да се уверя и че не те следят. Той е млад, това беше изпитание и за него. Наистина действаше по мое нареждане, но не знаеше какво всъщност върши за мен. Мислеше си просто, че си поредната жертва! — Гласът му прозвуча по-твърдо, по-прагматично. — Сега трябва да намериш начин да подслушаш съзаклятниците. Няма да е лесно. — Той се взря в небето. — Слънцето залязва. Да побързаме. Най-краткият път е по покривите. Следвай ме!
Без повече приказки, той се обърна и се закатери по стената зад него с такава скорост, че Ецио едвам го догонваше. Тичаха на северозапад по червените тухли, прелитаха над улиците в последните искрици дневна светлина, тихи като подгонени лисици. Най-сетне стигнаха фасадата на величествената църква „Санта Мария Новела“. Лисицата спря. Ецио се закова до него след секунда, но забеляза, че е по-задъхан от по-възрастния мъж.
— Добър учител те е обучавал — констатира Лисицата, но Ецио остана с впечатление, че ако реши, новият му приятел ще го надбяга с лекота. Зарече се да усъвършенства уменията си. Сега обаче не беше време за игри и състезания.
— Ето тук месер Франческо провежда събранието си — посочи надолу Лисицата.
— В църквата?
— Под нея. Ела!
Сега на площада пред храма не се виждаше жива душа. Лисицата скочи от покрива и се приземи меко. Ецио го последва. Заобиколиха площада и църковната фасада и застанаха пред задната порта. Лисицата побутна Ецио вътре, озоваха се в Ручелайската капела. Лисицата спря край бронзовата гробница в средата й.
— Под града се простира лабиринт от катакомби. Улесняват много работата ми. За жалост не принадлежат само на мен. Малцина обаче знаят за тях и как да си проправят път през плетеницата от тунели. Сред тях е Франческо Паци. Ще посрещне долу римските си гости. Това е най-близкият вход до мястото на срещата, но се налага да слезеш сам. На петдесетина метра надолу и вдясно има параклис, част от изоставена крипта. Внимавай, защото всеки звук кънти силно там долу. Ще бъде и тъмно, затова изчакай, докато очите ти свикнат с мрака. После ще те водят светлините откъм параклиса.
Лисицата положи ръка върху голям камък от пиедестала под гробницата и го натисна. Привидно непоклатимата плоча до краката им хлътна върху невидими панти и разкри каменно стълбище. Лисицата отстъпи встрани.
— Buona fortuna21, Ецио.
— Няма ли да дойдеш?
— Не е необходимо. А и при всичката си ловкост двамина вдигат повече шум от един. Ще те почакам тук. Върви!
Под земята Ецио си запроправя път надясно, придържайки се към влажните стени на прохода. Успяваше с протегнати ръце да пази равновесие и с облекчение установи, че пръстеният под заглушава стъпките му. От време на време — когато ръцете му напипваха само празнота — усещаше, че тесният проход се разклонява към други тунели. Изгубеше ли се тук долу, никога нямаше да намери обратния път. Отначало го стряскаха някакви тихи звуци, но разбра, че шумолят плъхове. Веднъж обаче, когато един пробяга върху стъпалата му, едвам се сдържа да не извика. В нишите по стената мяркаше отдавна погребани тела с черепи, обвити в паяжина. Катакомбите му вдъхваха първичен ужас, но с усилия на волята овладя надигащия се страх.
Най-сетне зърна бледа светлинка отпред и още по-бавно закрачи към нея. Притаи се в сенките близо до петимата мъже, чиито силуети различи насреща си в древния порутен параклис.
Съзря веднага Франческо — дребно, жилаво създание, приведено пред двама свещеници с обръснати глави, които Ецио не разпозна. По-възрастният го благославяше с отчетлив носов глас: „Et benedictio Dei Omnipotentis, Patris et Filii et Spiritu Sancii descendat super vos et maneat semper…“22. Светлината падна върху лицето му и Ецио позна Стефано Баноне, секретаря на чичото на Франческо — Джакопо. До него стоеше и самият Джакопо.
— Благодаря, padre — рече Франческо, когато благословът приключи. Изправи се и се обърна към четвъртия мъж, застанал до свещениците.
— Докладвай ни, Бернардо.
— Всичко е готово. Разполагаме с пълно снаряжение — мечове, лъкове, секири и арбалети.
— Най-подходяща за случая е камата — вметна по-младият свещеник.
— Зависи от обстоятелствата, Антонио — обади се Франческо.
— Или отрова — продължи младият свещеник. — Но няма значение, стига да умре. Няма да му простя, задето унищожи Волтера — родното ми място и единствения ми дом.