— Basta! — прекъсна го тя. — Това нищожество не те пусна, така ли?
— Да.
— Ще се погрижа лично.
Катерина се обърна и излетя нанякъде, без да дочака Ецио да се обуе и да си сложи пелерината. Настигна я чак до ферибота, където тя вече хокаше разтреперания капитан. Ецио го чу да мърмори сервилно:
— Да, Altezza, разбира се, Altezza, както кажете, Altezza.
— Гледай да се постараеш наистина! Ако не искаш да набуча главата ти на кол! Ето го! Върви и доведи коня му лично! Погрижи се и за багажа му! Хайде! И се дръж любезно! Ще узная дали си ме послушал.
Капитанът побърза да изпълни нареждането. Катерина се обърна към Ецио.
— Благодаря, мадам.
— Надявам се пътищата ни отново да се пресекат — рече тя и протегна ръка. — Живея във Форли. Ела някой ден. С удоволствие ще те посрещна.
Подаде му ръка и се накани да си върви.
— Не искате ли и вие да отплавате за Венеция?
Тя го погледна, после насочи очи към ферибота.
— С тази съборетина? Шегуваш ли се?
И се понесе по кея към съпруга си, който наблюдаваше как натоварват последния му багаж.
Капитанът се появи, повел коня на Ецио.
— Заповядайте, господине. Поднасям ви най-смирени извинения, сър. Ако знаех, сър…
— Когато пристигнем, ще ми трябва конюшня.
— За мен ще бъде чест, господине.
Когато фериботът потегли и заплава по оловносивите води на лагуната, Леонардо, станал свидетел на сцената от начало до край, отбеляза сухо:
— Знаеш коя е, нали?
— Не бих имал нищо против да се посближа с нея — усмихна се Ецио.
— По-добре внимавай! Това е Катерина Сфорца, дъщерята на миланския дук. А съпругът й е дук на Форли и племенник на папата.
— Как се казва?
— Джироламо Риарио.
Ецио замълча, фамилията му прозвуча познато. Накрая рече:
— Е, оженил се е за огън и жупел.
— Ще повторя — отваряй си очите!
12.
През 1481 година под стабилното ръководство на дож Джовани Мочениго Венеция беше като цяло приятно за живеене място. Градът беше сключил мир с турците и процъфтяваше — търговските маршрути по море и суша бяха безопасни, лихвите по кредитите бяха високи, вярно, но инвеститорите бяха дръзки, а спестяващите — предоволни. Църквата също беше богата, а хората на изкуството живееха охолно, благодарение и на светските, и на духовните си покровители. Облагодетелствала се с пълни шепи от разграбването на Константинопол след Четвъртия кръстоносен поход, отклонен от дожа Дандоло от първоначалната си цел, и поставила Византия на колене, Венеция излагаше най-безсрамно на показ плячкосаното — четирите бронзови коня красяха фасадата на базиликата „Сан Марко“.
Леонардо и Ецио обаче, които слязоха на пристанището в ранното лятно утро, нямаха представа за покварата, предателствата и грабежите, които бележеха миналото на града. Те виждаха само великолепието на розовия мрамор и тухлените стени на Палацо Дукале33, широкия площад, простиращ се напред и вляво, тухлената камбанария, извисена сякаш до небето, както и стройните венецианци в тъмни облекла, стрелкащи се като сенки по сушата или плаващи по преплетените си зловонни канали с лодки от какви ли не разновидности — от елегантни гондоли до грубовати баржи, натоварени с всякакви стоки: от тухли до плодове.
Прислугата на виконт Пексаро се погрижи за вещите на Леонардо и по негово предложение — за коня на Ецио. Обещаха също така да намерят подходящо жилище на младия банкерски син от Флоренция. После изчезнаха, оставяйки ги с дебел, блед младеж с изпъкнали очи и мокра от пот риза, чиято усмивка можеше да посрами и най-сладкия мед.
— Господа — ухили им се превзето той. — Позволете ми да се представя. Аз съм Неро и съм натоварен с отговорната задача да посрещам гостите на виконта. Мой дълг и удоволствие е да ви разведа за кратко из нашия горд град, преди виконтът да приеме… — При тези думи погледът на Неро се стрелна притеснено първо към Леонардо, после към Ецио. Младежът явно се опитваше да реши кой от двамата е поканеният художник и за щастие прецени, че Ецио изглежда по-скоро като човек на действието, а не на изкуството — месер Леонардо на чаша „Венето“ преди вечеря, която ще бъде сервирана на маестрото в залата на висшите служители. — Неро ги възнагради с нисък поклон. — Гондолата ни очаква.
Следващия половин час Ецио и Леонардо — наистина признателни — се наслаждаваха на красотата на Ла Серенисима от най-подходящото за целта място — гондола, управлявана майсторски от две редици гондолиери. Захаросаните обяснения на Неро обаче помрачаваха удоволствието. Въпреки интереса си към прелестта и уникалната архитектура на града, Ецио, още мокър след спасяването на мадам Катерина и изморен, бе потърсил убежище от досадния монолог на младежа в дрямката, ала внезапно се сепна. Нещо привлече вниманието му.