— Обядвай леко — посъветва го тя, спестявайки похвалите. — Не сме приключили за днес.
В ранния следобед го заведе на площада, където се извисяваше „Фрари“ — масивна църква от червени тухли. Те измериха с погледи колосалната постройка.
— Изкачи я — нареди Роза. — До върха. И те искам тук долу, преди да съм преброила до триста.
Ецио се потеше, напрегнал мускули до краен предел, от напрежението му се виеше свят.
— Четиристотин трийсет и девет — обяви Роза, когато слезе при нея. — Пак!
След петия опит изтощеният и плувнал в пот мъж искаше само едно — да прасне Роза по лицето. Това желание обаче се изпари в небитието, когато тя усмихнато съобщи:
— Двеста деветдесет и три. Почти си готов.
Минувачите, събрали се да погледат, го възнаградиха с аплодисменти.
15.
През следващите месеци Гилдията на крадците започна да се реорганизира и прегрупира. После една сутрин Уго дойде в квартирата на Ецио да го покани на разговор. Ецио събра в кожена торбичка оръжията от Кодекса и го последва към щабквартирата, където в приповдигнато настроение Антонио за кой ли път местеше дървените фигурки по макета на Палацо Сета. Ецио се почуди дали той не страда от лека мания. В кабинета му бяха Роза, франко и още двама-трима по-старши членове на гилдията.
— А, Ецио! — усмихна се Антонио. — Благодарение на успехите, които пожъна напоследък, сме готови да контраатакуваме. Мишената ни е складът на Емилио, недалеч от замъка му. Това е планът. Погледни!
Той потропа по макета и посочи редица малки сини дървени войници, разположени около склада.
— Това са стрелците на Емилио. Те ни застрашават най-много. Възнамерявам да изпратя теб и още неколцина да се изкатерите под прикритието на нощта по покривите на съседните сгради. Знам, че благодарение на Роза си подготвен подобаващо за тази задача. Целта е да се спуснете върху стрелците и да ги избиете. Тихо. После моите хора, преоблечени като войници на Барбариго, ще дотичат от страничните алеи и ще заемат местата им.
Ецио посочи червените фигурки зад стената на склада.
— Ами стражите вътре?
— Щом се справите със стрелците, ще се съберем тук… — Антонио показа близкия площад. Ецио се сети, че там се намира новото ателие на Леонардо и се почуди как ли напредва работата му… — и ще обсъдим по-нататъшните си действия.
— Кога нападаме? — попита Ецио.
— Тази вечер!
— Отлично! Ще си подбера неколцина здравеняци. Уго, Франко, ще ме придружите ли? — Двамата кимнаха ухилено. — Ще се погрижим за стрелците и ще се срещнем на площада.
— Няма да заподозрат нищо, щом хората ни заемат местата на стрелците.
— И после?
— Щом завземем склада, ще се насочим към самия замък. Ала запомни! Трябва да действате тихо! Не бива да усетят нищо! — Антонио се ухили и се изплю. — Късмет, приятели — in bocca al lupo36.
Потупа Ецио по рамото.
— Майната му на вълка — отвърна той и също се изплю.
Операцията мина гладко. Стрелците на Барбариго така и не разбраха какво ги сполетя, а хората на Антонио заеха местата им толкова незабележимо, че стражите в склада — не осъзнали, че другарите им отвън са неутрализирани — паднаха тихо и без особена съпротива под ножовете на крадците.
Атаката срещу замъка беше следващата точка в дневния ред на Антонио, но Ецио настоя да тръгне напред, за да се ориентира в обстановката. Роза, която възстановяваше формата си със забележителни темпове благодарение на съвместните усилия на Антонио и Бианка и се катереше и скачаше почти както преди, пожела да го придружи, но за нейно разочарование Антонио й забрани. За секунда на Ецио му мина мисълта, че Антонио я смята за по-незаменима от него, но отпъди идеята и се подготви за разузнавателната мисия, закопчавайки върху лявата си китка щита с двуострата кама, а върху дясната — механизма с бойната кама. Предстоеше му тежко изкачване и не искаше да рискува със сеещото смърт отровно острие, за да не изложи на опасност собствения си живот.
Спуснал качулката, той изкатери стените на замъка с помощта на усвоената от Роза и Франко техника с подскоци. Тих и незабележим като сянка, стигна покрива и се взря надолу към градината, където разговаряха двама мъже. Крачеха към странична порта, отвеждаща към тесен частен канал, който заобикаляше задното крило на замъка. Ецио ги проследи с поглед и забеляза, че към малкия кей е привързана гондола с двама гондолиери и угасени фенери. Бърз като гущер, той се спусна по покрива и по стената и се притаи в клоните на едно дърво, откъдето можеше да ги чува. Двамата мъже бяха Емилио Барбариго и както Ецио шокирано установи — Карло Грималди, приближен на дожа Мочениго. Придружаваше ги секретарят на Емилио — кльощав и висок човек, облечен в сиво, с тежки очила, които току се свличаха по носа му.