— Малката ти хартиена къщичка се срива, Емилио — каза Грималди.
— Дребни неприятности, нищо повече. Непокорните търговци и този непрокопсаник Антонио де Маджианис скоро ще се намерят или на оня свят, или в затвора, или ще размахват веслата на някоя турска галера.
— Говоря за асасина. Тук е, знаеш го. Той вдъхва смелост у Антонио. Ограбват ни, надхитряват стражите ни… едва успявам да държа настрани дожа.
— Асасинът е тук?
— Ама че си глупак, Емилио! Ако Господарят знаеше какъв идиот си, досега да си мъртъв. Забрави ли какво ни причини асасинът във Флоренция и Сан Джиминяно?
Емилио размаха юмрук.
— Ще го смачкам като бълха! — изръмжа той.
— Той наистина ти пие кръвчицата. Кой знае дали не ни подслушва отнякъде?
— Е, Карло, остава само да ми кажеш, че вярваш в духове.
Грималди го изгледа втренчено.
— Изглупял си от безочие, Емилио. Не виждаш цялата картина. Ти си просто една голяма риба в малко езерце.
Емилио го сграбчи за туниката и го придърпа ядосано към себе си.
— Венеция ще бъде моя, Грималди! Аз осигурих цялото снаряжение за Флоренция! Не съм виновен, че този идиот Джакопо не съумя да го използва мъдро. И да не си посмял да ме злепоставиш пред Господаря! Пожелая ли, ще му разкажа нещичко за теб и…
— Не си хаби думите. Трябва да вървя. И помни! Ще се срещнем след десет дни в Сан Стефано край Фиорела.
— Разбрах — кисело отвърна Емилио. — Тогава Господарят ще научи как…
— Господарят ще говори, а ти ще слушаш — сряза го Грималди. — Сбогом!
Той се качи в тъмната гондола, която отплава в нощта.
— Cazzo37! — промърмори Емилио на секретаря си, когато гондолата изчезна по посока на Големия канал. — Ами ако е прав? Ако този проклетник Ецио Аудиторе наистина е тук? — Той се замисли. — Виж, кажи на лодкарите да се подготвят. Незабавно! Събуди копелетата, ако се налага. Искам да натоварят кошовете и лодката да е готова до половин час. Ако Грималди не лъже, трябва да се скрия някъде. Поне до срещата. Господарят ще намери начин да се справи с асасина…
— Навярно се е сдружил с Антонио де Маджианис — вметна секретарят.
— Знам, глупако! — просъска Емилио. — А сега ела да ми помогнеш да съберем документите, за които говорехме, преди скъпият ни приятел Грималди да се появи.
Те се запътиха към замъка. Ецио ги последва, невидим като истински дух. Сливаше се със сенките, а краката му стъпваха по-тихо от котешки лапи. Знаеше, че Антонио ще отложи нападението, докато не му даде сигнал, и искаше първо да разбере докрай плановете на Емилио и къде са документите, за които беше споменал.
— Защо хората не се вслушват гласа на разума? — жалваше се Барбариго на секретаря си. — Свободата само подклажда престъпност! Трябва да се погрижим държавата да контролира всички страни от живота на гражданите и същевременно да предоставя неограничени права на банкерите и частните финансисти. Така процъфтява обществото. И ако се налага възпротивилите се да бъдат смълчани, значи това е цената на прогреса. Асасините принадлежат на отминала епоха. Не съзнават, че важна е държавата, а не индивидът. — Емилио поклати глава. — Да не повярваш, че и Джовани Аудиторе беше банкер! Но той предаде интересите на гилдията.
Чул бащиното име, Ецио пое рязко дъх, но продължи да следва Емилио и секретаря му, които влязоха в кабинета, подбраха няколко документа, опаковаха ги и се върнаха при кея, където друга, по-голяма гондола, очакваше господаря си.
Емилио пое торбичката с документи от секретаря и изстреля последна заповед:
— Изпрати ми дрехи. Знаеш адреса.
Секретарят се поклони и изчезна. Наоколо нямаше никого. Гондолиерите се подготвяха за отплаване.
Ецио излезе от укритието си и скочи в гондолата, която се разклати опасно. С две бързи движения на лактите той събори лодкарите във водата и сграбчи Барбариго за гърлото.
— Стража! Стража! — изгъргори Емилио, пресегна се към камата в колана си и понечи да я забие в корема на Ецио, който улови китката му секунда преди удара.