— Довери ми се, Altezza.
Родриго се обърна раздразнено към Марко.
— Надявам се, че ще успееш да се снабдиш с подходящ за целта продукт?
Марко се усмихна жално.
— Братовчед ми е по-вещ в тази област.
— Ще осигуря достатъчно cantarella за целта — каза Силвио.
— Какво е това?
— Най-ефикасната форма арсеник. Изключително трудно откриваема.
— Добре! Погрижи се!
— Трябва да отбележа, Господарю — вметна Марко, — колко сме възхитени, че лично се ангажирате с това начинание. Не е ли опасно за вас?
— Асасинът няма да посмее да ме нападне. Умен е, но няма да ме надхитри. Във всеки случай сега предпочитам да се намеся по-директно. Паци ни разочароваха във Флоренция. Надявам се искрено семейство Барбариго да не последват примера им…
Той ги изгледа мрачно.
— Паци бяха глутница аматьори… — обади се подигравателно Силвио.
— Паци — прекъсна го Родриго — бяха могъща и достойна за уважение фамилия, но един млад асасин ги постави на колене. Не подценявайте врага, за да не ви сполети същата участ. — Той млъкна, за да подчертае думите си. — А сега вървете и действайте. Не можем да си позволим още един провал!
— А вие какво планирате, Господарю?
— Връщам се в Рим. Времето лети!
Родриго стана рязко и излезе от стаята. От укритието си на балкона Ецио го проследи с поглед как напуска сградата сам и се насочва към Моло, а гълъбите се разлитат през нозете му. Другите го последваха, сбогуваха се и поеха в различни посоки. Когато настана тишина, Ецио скочи върху плочника долу и забърза към щабквартирата на Антонио.
Там го посрещна Роза и го поздрави с дълга целувка.
— Върни камата в ножницата — усмихна се тя, когато телата им се притиснаха.
— Ти ме принуди да я извадя. И ти си — добави многозначително Ецио — нейната ножница.
— Хайде тогава — улови го за ръката тя.
— Не, Роза, mi dispiace veramente38, ала не мога.
— Значи ти омръзнах вече?
— Знаеш, че не е така! Но трябва да говоря с Антонио. Спешно е.
Роза впи поглед в него и забеляза напрежението, изписано по лицето и в хладните му синьо-сивкави очи.
— Добре. Този път ти прощавам. Той е в кабинета си. Май му липсва макетът на Палацо Сета, откакто се сдоби с оригинала. Ела!
— Ецио! — възкликна Антонио още щом го видя. — Не ми харесва този поглед. Наред ли е всичко?
— Ще ми се да беше. Току-що научих, че двамата братовчеди Барбариго — Силвио и Марко — са съюзници на… стар мой познайник. Наричат го Испанеца. Планират да убият дожа Мочениго и да го заместят със свой човек.
— Ужасна новина! Ако дожът е тяхна пионка, венецианската флота и цялата ни търговска империя ще падне в ръцете им… А мен наричат престъпник!
— Значи ще ми помогнеш да ги спрем?
Антонио протегна ръка.
— Дадена дума, братле! И всичките ми мъже ще те подкрепят.
— Благодаря, приятелю — усмихна се Ецио.
— Но трябва да го планираме внимателно, Ецио — отбеляза замислено Антонио. — Охраняват толкова строго Палацо Дукале, че пред лего Палацо Сета е като открит парк. А нямаме време да изработим макет, за да…
Ецио вдигна ръка и твърдо каза:
— Няма непристъпни крепости.
Антонио и Роза го погледнаха втренчено. Антонио се засмя, а Роза се усмихна палаво.
— Няма непристъпни крепости! Нищо чудно, че толкова те харесваме, Ецио!
По-късно през деня, когато хората по улиците пооредяха, Антонио и Ецио поеха към палата на дожа.
— Предателството не ме учудва — рече Антонио. — Дожът Мочениго е добър човек. Дори съм изненадан колко дълго се задържа на този пост. Когато бях малък, ни учеха, че благородниците са щедри и справедливи. И аз го вярвах. Макар баща ми да бе обущар, а майка ми — готвачка, аз исках да ги надскоча.
Учех усърдно, постоянствах, но така и не успях да се домогна до висшата класа. Ако не си роден със синя кръв, няма начин да те приемат. Та питам те, Ецио, кои са истинските венециански благородници? Мъже като Грималди, Марко и Силвио Барбариго? Не! Ние! Крадците, наемниците и курвите. Ние движим живота в града и сме по-почтени от цялата глутница така наречени управници! Ние обичаме Венеция. Другите я възприемат просто като средство за облагодетелстване.