В светлината на последните събития се съмнявах, че на някого ще се стори странно изявлението ми, че взимам годишен отпуск, което направих на събранието на персонала в понеделник сутрин. Предположението беше, че сблъсъкът ми с Джеб Прайс ме е притеснил до такава степен, че имам нужда да замина, да се успокоя и да заровя глава в пясъка за известно време. Не съобщих на никого къде отивам, защото не знаех. Просто си тръгнах, като оставих зад себе си една тайно облекчена секретарка и бюро, затрупано с документи.
Върнах се у дома и прекарах почти цялата сутрин на телефона, като се обаждах на всяка авиолиния, обслужваща летището на Ричмънд, което беше най-удобното за Стърлинг Харпър.
— Да, знам, че има двайсет процента глоба — казах на продавачката. — Не ме разбирате. Не се опитвам да сменя билета. Това е било преди седмици. Опитвам се да разбера дали тя въобще се е качила на самолета.
— Билетът не е бил за вас?
— Не — казах за трети път. — Бил е издаден на нейно име.
— Тогава тя лично трябва да се свърже с нас.
— Стърлинг Харпър е мъртва. Тя не може лично да се свърже с вас.
Стреснато мълчание.
— Почина внезапно по времето, когато трябваше да пътува — обясних. — Ако може просто да проверите компютъра си…
Продължихме нататък. Струваше ми се, че вече мога да си изпея думите, без да се замисля. В компютрите на авиолиниите нямаше нищо. Това, което продавачите можаха да ми кажат, съдейки по документите си, беше, че госпожица Харпър не е летяла от Ричмънд през последната седмица на октомври, когато Берил Мадисън беше убита. Също така не е и шофирала. Съмнявах се, че е взела автобус. Оставаха само влаковете.
Един от продавачите в „Амтрак“8, на име Джон, каза, че компютърът му не работел в момента и попита дали може да ми се обади по-късно. Затворих телефона и точно тогава на вратата се позвъни.
Беше малко преди обяд. Слънчевите лъчи образуваха ярки фигури във всекидневната ми и се отразяваха в предното стъкло на непознатата сребриста мазда, паркирана пред къщата ми. Бледият рус мъж, когото видях през шпионката, стоеше с наведена глава, яката на коженото му яке беше вдигната към ушите. Усещах тежестта на пистолета в ръката си. Пъхнах го в джоба на анцуга и отключих вратата. Не го познах, докато не застанахме един срещу друг.
— Доктор Скарпета? — нервно запита той.
Не го поканих вътре. Дясната ми ръка си остана в джоба, плътно обхванала дръжката на пистолета.
— Моля, извинете ме, че се появявам на прага ви по този начин — каза той. — Обадих се в офиса ви и ми съобщиха, че сте в отпуск. Намерих името ви в указателя, но телефонът даваше заето. Реших, че сте си у дома, а се налагаше да поговоря с вас. Може ли да вляза?
На живо изглеждаше още по-безопасен, отколкото на видеокасетата, която Марино ми беше показал.
— За какво става дума? — попитах твърдо.
— Берил Мадисън, за нея. Ъ-ъ… казвам се Ал Хънт. Няма да ви досаждам дълго, обещавам.
Отдръпнах се от вратата и той влезе вътре. Лицето му побеля като сняг, когато седна на канапето във всекидневната и видя дръжката на пистолета, която се подаваше от джоба ми, докато сядах на креслото срещу него.
— А, имате пистолет? — каза той.
— Да, имам — отговорих.
— Не обичам пистолетите.
— Не са особено симпатични — съгласих се.
— Не, мадам. Веднъж баща ми ме заведе на лов за сърни. Когато бях малък. Той уцели една сърна. Тя плачеше. Сърната плачеше. Лежеше на едната си страна и плачеше. Никога не съм можел да стрелям по нещо.
— Познавахте ли Берил Мадисън? — попитах.
— Полицията… полицията ме разпитва за нея — заекна той. — Един лейтенант. Марино. Лейтенант Марино. Дойде в автомивката, където работя, и говори с мен, после ме повика в управлението. Говорихме дълго време. Тя имаше навик да кара колата си при нас, за да я почистим. Така се запознах с нея.
Той продължаваше несвързания си разказ, а аз се зачудих какви ли цветове излъчвам. Стоманеносиньо? Вероятно и малко червено, защото бях нащрек и правех всичко възможно да не го покажа. Размислих дали да не го накарам да си тръгне, или да се обадя в полицията. Не можех да повярвам, че той седи в къщата ми. Може би неговата смелост и моята изненада обясняваха защо в крайна сметка не направих нищо. Прекъснах го.
— Господин Хънт…
— Моля, наричайте ме Ал.