— Обяснителна психодрама, провеждана в болниците — казах.
— Някои от упражненията са за загрявка, както бихте казали вие. По време на този сеанс пациентите бяха подредени и помолени да имитират цветя. Лалета, нарциси, маргарити, за каквото се сетят. Всеки сам избираше в кое цвете да се превъплъти. По избора на пациента може да се съди за доста неща. Това беше първият път, в който Ал участваше в някоя от съвместните дейности. Той направи полукръгове с ръцете си и сведе глава.
Докторът се опита да ми покаже изображението на Ал, но приличаше повече на слон, отколкото на цвете.
— Когато го попитахме какво цвете е, той отговори: „Теменужка“10.
Не казах нищо. Изпитвах силна жалост към изгубеното момче, което сега си припомняхме.
— Естествено, първата реакция е да си помислиш, че това е свързано с обръщенията на баща му към него — обясни Мастърсън, докато почистваше очилата си с кърпичка. — Грубо, подигравателно отношение към женствения младеж, към неговата крехкост. Но беше и нещо повече. — Той сложи отново очилата си и ме погледна сериозно. — Запозната ли сте с цветовите асоциации на Ал?
— Горе-долу.
— Теменужката е също така и цвят.
— Да. Много тъмнолилаво — съгласих се.
— То се получава при смесването на синия цвят на депресията с червеното на гнева. Цветът на раните, на болката. Цветът на Ал. Той казваше, че това е цветът, който се излъчва от душата му.
— Това е страстен цвят — казах. — Много напрегнат.
— Ал беше напрегнат младеж, доктор Скарпета. Знаете ли, че той се смяташе за ясновидец?
— Не — отговорих неловко.
— Магическото му мислене включваше ясновидство, телепатия, суеверие. Няма смисъл да ви напомням, че всички тези способности се усилват по време на силен стрес. Той вярваше, че може да разчита мислите на другите хора.
— И можеше ли?
— Имаше силна интуиция. Често доловеното от него отговаряше на истината и в това се криеше един от проблемите му. Той усещаше какво мислят и чувстват хората и понякога изглеждаше, че знае какво точно ще направят или вече са направили. Трудното беше това, че Ал стигаше прекалено далеч във възприятията си, както вече ви споменах в телефонния ни разговор. Той се изгубваше в хората, ставаше раздразнителен и параноик, отчасти защото собственото му его беше много слабо. Подобно на водата приемаше формата на това, в което се влее. Ще използвам клише, но той наистина персонализираше вселената.
— Доста опасно — отбелязах.
— Меко казано. Той е мъртъв.
— Искате да кажете, че той е бил твърде категоричен?
— Определено.
— Това ми се вижда несъвпадащо с диагнозата му. Като цяло хората с гранични личностни смущения не чувстват нищо за другите.
— Да, но това беше част от магическото му мислене, доктор Скарпета. Ал смяташе, че вината за смущенията му е в неговата съпричастност с хората. Той наистина вярваше, че усеща и дори изпитва болката на другите, разчита мислите им. В действителност Ал Хънт беше социално изолиран.
— Персоналът в градската болница го описа като много добър с пациентите. Докато е работил там като медицинска сестра — съобщих аз.
— Не ме изненадва — съгласи се доктор Мастърсън. — Работил е в спешното отделение. Никога не би оцелял в някое от отделенията за дълъг престой. Ал можеше да е много грижлив и внимателен, при положение че не се сближава достатъчно с дадения човек и не се чувства свързан с него.
— Това обяснява защо е станало така, че с лекота е взел научна степен, а после се е оказал неспособен да практикува като психолог — реших аз.
— Точно така.
— Какво можете да ми кажете за отношенията с баща му?
— Баща му се държеше враждебно, обиждаше го — отговори той. — Господин Хънт е суров, прекалено властен човек. Идеята му за отглеждане на син беше да го превърне насила — с бой — в мъж. Ал не притежаваше емоционалната нагласа да приеме грубостите и психическия тормоз, които според баща му би трябвало да го подготвят за живота. Тези неща са го карали да търси убежище при майка си, а там представите му за самия него напълно са се объркали. Предполагам, знаете, доктор Скарпета, че голяма част от хомосексуалистите са синове на едри грубияни, които карат пикапи, украсени с пушки и знаменца на Конфедерацията.
Сетих се за Марино. Знаех, че има голям син. Преди не се бях замисляла за това, че Марино никога не говори за единствения си син, който живееше някъде на запад.