— С мен ще дойде Зузу — каза Пен на стрелеца. — Извинявай, момко, искам да настигна ей оная дяволия.
В бодливите храсталаци машината-жаба е незаменима, макар, разбира се, да няма толкова удобства, както аеромобила. Пен дангалакът сложи на главата си шлема, сви се на шофьорското място, така че коленете му се оказаха до брадичката, по навик напипа с подметката на армейската си обувка педала, натисна бутона за управление. Машината отскочи нагоре с четирите си лапи, с гигантски скок се издигна над храстите и се приземи с трясък в сухия бамбук.
Може би скоковете на „жабата“ могат да се сравнят със спускането на скиор по опасен склон: коварни буци и трапчинки могат внезапно да го подхвърлят във въздуха, да го метнат встрани, да го разбият в израсналото край пътя дърво. Тук трябва да си целият нащрек — за трасето, за моменталното избиране на площадка за следващия скок и, разбира се, за целта на ловната хайка. Шофьорът на „жабата“ трябва да е опитен и хладнокръвен преследвач.
И Реси лавираше с крилата си. Той правеше поривисти движения във въздуха, заобикаляше дърветата и се шмугваше между храстите. А главното, което вбесяваше преследвача, — рошавият летец познаваше къде именно ще скочи „жабата“ и офейкваше едва ли не под носа на машината. Пен подхващаше в движение пушката, която му подаваше оръженосецът, но всеки път закъсняваше с миг-два: Реси не позволяваше на стрелеца да се прицели.
Пот се лееше под шлема, по ризата се образуваха бели петна от сол. Със стиснати зъби ловецът караше машината напред. Той виждаше, че многокрилият превъзхожда всеки звяр по бързина на реагирането, но не отстъпваше.
Внезапно „жабата“ затъна, Пен натиска бутона — напразно: блато. Изскочи от машината, до колене в рядката кал, стреля и от двете цеви към небето, където за последен път се мярна сянката — просто така, да поизлее яростта си. Как не забеляза, та се напъха право в блатото! Ловецът махна на оръженосеца: трябва да се връщат пеша, двамата не могат да измъкнат „жабата“…
Те се провираха през храсталаците, търсеха пътечка. Всичко около ловеца и водача му беше бодливо: острите като въдички бодли драскаха кожата, късаха дрехите. А отгоре жареше слънцето. Пен недоволствуваше от себе си: той стреля, макар че целта вече беше изчезнала — какво може да си помисли за него черният оръженосец?… Но Зузу, изглежда, беше забравил позорното за ловеца произшествие: мълчаливо се мушкаше между храстите и извеждаше пътника си от гъсталака.
Понякога пълзяха в гъст, сплетен отгоре храсталак и тогава Пен виждаше пред носа си лилавите пети на водача. Като се измъкнаха на открито, Зузу извади от ризата на ловеца бодлите; самият той нямаше ни една драскотинка.
А нейде в храстите бягаше носорогът — неговият, на Пен, рекорден трофей…
Ухото на ловеца долови в знойния въздух бавните звуци на барабан: наблизо до реката имаше селце. Пен изпсува безгласно: още не беше дошла вечерта, а вече предават новината. Някой чукаше по опънатата на огромен обръч слонска кожа: „Рум-ра-та… ра-ра… дум!“ А това значеше:
„Слушайте всички, слушайте! Животните на белите ловци се разбягаха. Керванът вече не съществува…“
Тежкият, тъп звук плуваше над реката…
… Няколко дни сънните стрелци дебнаха избягалите животни. Ония, които отиваха към зелените хълмове зад реката, се връщаха без плячка. Най-опитните бързаха по пресните следи, но не дадоха ни един изстрел: животните сякаш се бяха превърнали в привидения. Пен беше уверен, че за всичко е виновно странното крилато същество, което той не можа да догони. Час след час под жежкото слънце патрулираше командирът в своя аеромобил, но не забелязваше ни един подозрителен силует. Тю, че проклето място. Уж удобно за лов, със скитащите наблизо „живи цели“ и пусто. Пен дангалакът вече се колебаеше: може би трябва да продължат пътя си нататък и да започнат лова отново?…
Няколко дни Реси пространствуваше в тропическите гъсталаци и се държеше като роден африканец. Скачащите по клоните на дърветата маймуни, пъстрите кресливи папагали, стаеният в чаталестото дърво леопард, кротко сумтящият по пустата пътека носорог, на който всички правят път, защото познават лошия му характер, строгата колона на слоновете, отиващи към мощната река — нищо не убягваше от острия поглед на Реси.
Той слушаше звуковете на африканските джунгли, разбираеми за всички животни: само безнадеждно глухият няма да долови рева на теленцето, върху което е връхлетяла голямата котка. А освен това всеки звяр и всяка птица говореха помежду си почти нечуто за съседите: зебрата сумтеше над жребчето си беззвучно за тичащата наблизо хиена, а лаят на чакалите, съпровождащи лъвското семейство, беше за лъвовете само слаб шепот. Долавящите и най-слабия шум уши на Реси неволно подслушваха горещите тайни — любов и раждане, гибел и утоляване на жаждата, гонитба на плячката и сваляне на счупилия крака си водач на стадото. Реси можеше дори да се намесва в нечий чужд живот, като пращаше специални за всяко животно сигнали. Но той се държеше както всички: животните по природа са мълчаливи и не говорят без причина; дори царят на пустинята, чийто рев разтърсва земята, много рядко издава глас. Така, заслушан внимателно в околния свят, Реси проверяваше онова, което знаеше от преди: във всеки вик на животното, във всяка песен на птицата има важна нота и смисълът на песенчицата се променя, ако разместиш нотите.