Голям ум! — възхитено рече Сироежкин. — Най-големият ум в света е професор Громов. И ти скоро ще станеш професор, Електроник. Нещастник си, ти, нещастник. Ден и нощ следиш действията на Реси, слушаш машината на фон Круг и смяташ, изчисляваш, изчисляваш… Зарежи всичко това, Електроша! Хайде да поритаме топка или да се разходим с велосипеди… Че то наистина ще прегориш преждевременно…
— Пак нищо не разбирам. — Електроник каза това така хрипкаво, че Сироежкин веднага разбра: нещо се е случило.
— Е? — Сергей отиде при приятеля си.
Електроник остана неподвижен. Няколко минути стоя тихо, заслушан в себе си и замислен. Мълчанието му смути Сергей: нима Електроник ще прегори пред очите му?
— Какво ти е?
Електроник мълчеше.
„Къде да изтичам? — трескаво мислеше побледнелият Сергей. — Май му стана лошо… В аптеката?… Какво приказвам аз, в каква аптека? Теореми в аптеките не продават… Какво да правя? Пък не зная Гьодел…“
— Не всички истини са правилни… — каза разгорещено Сергей. — Така ли е, Електроник? Отговаряй!
— Отговарям. Вече няколко часа Реси лети над стадо — прекъсна мълчанието Електроник. — Тичат хиляди антилопи. Ред след ред. Там има щрауси и дори един лъв. Лъвът не може да се измъкне от стадото. Реве, хапе, но е в плен… Те започнаха да се изкачват нагоре… Отпред е урва, пропаст!… Реси не може да направи нищо. Той ги плаши, крещи, тича отпреде им, мъчи се да ги увлече подире си. Стадото не се отби в страни… Реси не знае как да ги отклони от пътя. И аз нищо не мога да измисля. Не мога да му подскажа. Остават няколко минути…
— Да позвъним на Громов! — викна Сергей.
Те затичаха към празната учителска стая.
Громов ги разбра от първите думи.
— Колко има до пропастта? — попита той отсечено.
— Петстотин метра — отговори след няколко секунди Електроник.
— Късно е — чу се в слушалката. — Нека Реси слуша внимателно на разни вълни дали няма радиосигнали от антилопите.
— Има. Сигналите идват от животните, които бягат отпреде. Същите, каквито са от куршума, който заседна в Реси… Те вече скачат! — викна Електроник — Ред след ред, всички до една, от голяма височина — в пропастта. И стават на парчета! Реси кръжи отгоре… Аз не разбирам нищо, Гел Иванович.
— Предай на Реси: веднага да се връща!
— Господа, благодаря ви, че дойдохте да ме изслушате. Съобщението, което искам да направя, струва ми се, ще заинтересува управата на фирмата „Пеликан“.
Доктор фон Круг огледа тържествуващо дългата орехова маса, около нея седяха управителите на могъщата фирма „Пеликан“. Фирмата, която имаше заводи и лаборатории в десетки страни, произвеждаше всичко: електроника за ракети, облицовка за подводници, прибори за промишлеността, козметика, месни и рибни консерви, механични диви животни за зоопарковете. Един сложен апарат и консервена кутия украсяваха знаменитата марка на фирмата: весел пеликан, който лети и лови в торбата си златната рибка. В момента златната рибка за „Пеликан“ държеше професор фон Круг. Беше настъпила минутата, за която той се беше готвил цял живот. Ако управата на фирмата му окаже доверие, той ще получи неограничена власт. Сега не са нужни никакви формули. Аргументите му са енергичното изложение на идеята и точните думи.
— Изводите, до които стигнах, като изучавах живите организми, накратко казано, изглеждат така: възможно е да се управлява целият животински свят на планетата. Технически това не е сложно: един миниатюрен радиопредавател, вкаран в нерва за усещане на болка, който не пречи на нормалната жизнена дейност на организма, във всеки момент може да бъде включен с едно обикновено натискане на бутона. Над влиянието на болката животното ще се движи в желаната посока. На свой риск аз проверих системата за управление в различни условия, като поставих това за задача на някои наши експедиции. Системата работи безотказно.
Аз виждам света на разумното бъдеще: в океана плават стада от китове, делфините направляват пасажите с риба, изследват дълбочините на океана, спасяват жертвите от потъналия кораб, елени и антилопи сами се насочват към тучните пасбища, птичите ята унищожават вредните насекоми. Моята фантазия не е в състояние да си представи всички изгоди, които ще има човечеството. Аз завърших, господа!…
Тихото ръкопляскане говореше, че докладчикът е уловил невидимата риба на сполуката.
— Трябва добре да разберем тази трагедия. Някой трябва да отговаря за гибелта на хиляди животни!
Гел Иванович Громов говореше разгорещено. Отривистите думи излитаха подир малките кълба дим от дългата професорска лула и сякаш всяка дума меко се взривяваше във въздуха. Приятелите, които професорът бе поканил на чаша чай, виждаха, че той се вълнува. Приятелите си спомниха как някога в този кабинет се правеха изпитания на кибернетични модели, които стопанинът обичаше да монтира: костенурки, лисици, електронно момче. И Реси, който действува нейде на хиляди километра.