Те плуваха цяла нощ, а на сутринта видяха съвсем спокойното, пустинно до хоризонта платно на океана…
Реси отдавна вече бе стигнал до извода, че „картата на живота“ на Нектон, неговият път в моретата и океаните беше много сложен: и той, усетил близкия щорм, се бе оттеглил встрани. Като всеки кит, Нектон навярно се страхуваше от бреговете, от тесните проливи и подводните градове. Но за разлика от своите събратя синият кит не се връщаше зиме и лете в места, с които е свикнал. Нектон нямаше любими морета; той, презиращият правилата на китовете свободен кит, живееше във всички океани; Земята, която опасваше с орбитите на своите пътешествия, му се струваше навярно гигантска вана със солена вода и с враждебни острови. И все пак неуловимият плувец можеше да бъде настигнат, ако се намери слаба следа от миризмата му.
Веднъж на разсъмване Бялата бъчва и Реси чуха вика за помощ на потъващ кит и се спуснаха да помогнат. Това, което видяха, ги накара да се спрат и да направят предпазлив кръг: в леката пелена на мъглата очите на Реси и ноздрите на делфина напипаха стоманения корпус на изплувала подводница. Характерно източеният гърбав корпус с острия като нож плавник и спуснатата опашка на кърмата издаваше типа на подводницата „Тон“. Противникът, който искаше да улови синия кит, по едно странно съвпадение или по вродената хитрост на хората, измислили рибята подводница и сложните електронни машини, бе използувал същия похват, както предвиждаше и Реси: викаше със сирена Нектон от неговите дълбочини.
Това, което стана през следващите няколко минути, бе обсъждано после от учените и породи сред моряците нови легенди за голямата съобразителност и смелост на синия кит.
От мъглата се чу шум на бързо плаващо тяло и късо силно сумтене: „У-уф, ш-ши… у-ф, ш-ши…“ Реси и Бялата бъчва видяха един син с бяло петно гръб. Легендарният Нектон като огромна ракета се бе понесъл към подводницата „Тон“, която изпращаше сигнали за бедствие на езика на китовете.
Ето силно разтворената уста с острия свод на горната челюст и правата линия на долната — сякаш Нектон се усмихваше на нещо. Малките очи на кита не различаваха потъващия, но острият слух водеше Нектон по най-късия път към вика за помощ. И изведнъж синият кит рязко се обърна, като чу един още по-отчаян вик — зов за помощ.
Добродушният, безразсъдно храбър Нектон не знаеше, че викът на невидимия в мъглата Реси спаси живота му. В момента, когато Нектон се обръщаше, подводницата „Тон“ изплю заедно с пламъка един блестящ предмет. Харпунът улучи кита в главата, но капитанът, който гледаше на екрана, почна да проклина: поради внезапния завой на Нектон стрелецът не можа да улучи точно — харпунът не попадна в болковия нерв.
Синият кит почти не обърна внимание на лекия удар по главата. Но скоро след това му стана ясно, че желязната голяма риба, която го подмамваше със сигналите си за бедствие, изобщо не потъваше, а обратното, нападаше и китът, ядосан, реши да атакува лъжливото многооко същество с плавници на глупав тон. Сигналът за крайна опасност накара кита да подскочи над водата и после отвесно, почти вертикално да потъне надолу. Едни от малцината в океана, Реси и Бялата бъчва наблюдаваха как блесна широката порцеланово-синкава гръд на Нектон, прорязана от дълбоки черни бразди. Мярна се над водата опашка. Втори изстрел „Тон“ не свари да даде.
Като се гмурна надълбоко, синият кит измени посоката и с гладкия улей на главата си подкачи отдолу коварната подводница. Тя, която се беше спуснала под водата, за да преследва кита, бе отхвърлена от мощния удар и бързо почна да излиза на повърхността.
Реси и Бялата бъчва дълго още придружаваха в дълбочините Нектон. Подводният фоксер плуваше редом със синия кит и обясняваше на Нектон какво се беше случило. Като изслуша мъничкия Реси, Нектон разтвори грамадната си уста, по която се виждаха всички кичури на мустаците му, и изрева. Този рев бе толкова ужасен, че на всички страни плъпнаха ята от риби. Но ония, които се криеха на дъното, в топлите и прохладни течения, в игривите океански вълни, се вслушваха в рева на най-голямото животно на земята. И ако преведем бързите китови звуци на човешка реч, ще се получат приблизително следните фрази, отправени от самотния кит към неговите съплеменници:
„Опасност! Когато срещнете многоокия тон, знайте, че този бавен на вид тон, още щом ви забележи, ще изплюе остър харпун. Същият, който къса тялото на нашите братя и сестри и ги прави мъртви, дори и ако не се удавят от нагълтаната вода. И никой вече няма да се притече на помощ на нещастните. Напразно малкото китче ще пъха муцунката си в корема на майка си: то, глупавото, не разбира, че тя вече няма да го накърми. Спасявайте малките китчета, спасявайте и себе си от лодката-тон…“