Време е да отида на „Уиндмиър“ 56.
Телефонът ми позвънява. Мек приглушен звън. На екранчето пише „Рецепция“.
Вдигам.
— Да, Аманда?
— Имаш ли секунда, Джим?
Вече съм на крака и съм защипал слушалката между бузата и рамото си, защото стискам с ръка листа с адреса.
— Всъщност ме хващаш на вратата…
— Има някой, който иска да те види.
— Сега ли? — Нямам насрочени срещи. Трябва да е пласьор на нещо, тонер за лазерни принтери или счетоводни услуги. — Нямам време. Вземи му картичката и му обещай, че се му се обадя.
— Джим — казва Аманда и долавям в гласа й някакво напрежение. — Казва се Том Мичъл. От полицията е. Иска да ти зададе няколко въпроса.
Приемам Том Мичъл в заседателната зала. Той е симпатичен — широкоплещест и строен. Косата му е сребристосива като старите прибори за хранене, завещани от баба. Веждите му обаче са гарвановочерни и театрално извити, сякаш Том Мичъл не е повярвал на нито една дума, изречена от друг, след 1992 година.
Оказва се, че „технически“ не бил от полицията, както ми каза Аманда, а по-скоро (научавам това от впечатляващата му визитка) е агент на отдел „Специални престъпления“ на ФБР, териториално поделение в Тампа.
Седим един срещу друг край дългата черна заседателна маса. След като ми подава картичката си, той ми казва:
— Благодаря, че ме приехте. Зная, че сте затънали до гуша в ангажименти. — Има характерния флоридски акцент, който прави почти всяка дума да звучи като погалване.
— Няма проблем.
— Е… — усмихва ми се той. — Разбрах, че сте отскоро тук.
— Мисля, че да.
— Кога пристигнахте?
— Преди два дни.
— И харесва ли ви Флорида, господин Тейн?
— Честно казано, струва ми се безумно горещо.
— Така е, така е… — малко разсеяно потвърждава той, слага ръцете си върху масата, барабани по нея с пръсти и ме разглежда, както ми се струва, доста дълго. Накрая казва: — Вероятно знаете защо съм тук?
— Кодирате на джава[13] и търсите работа като програмист.
— Ха! — изрича той с тон, който не прозвучава като смях. Но и шегата ми не е кой знае какво. — Не бих казал. Е, може да сте чули, че разследвам случая на Чарлз Адамс. Разказаха ли ви вече за него… за случилото се с него?
— Знам само, че е изчезнал.
— Това резюмира ситуацията перфектно — съгласява се той и се усмихва. Звучи странно ентусиазиран, особено отчитайки, че говори за изчезване на човек. Може би е доволен, че не се налага да ми изяснява тънките моменти в случая, понеже вече знам същественото: Един мъж излиза от предната врата на дома си. Мъжът изчезва.
Чакам Том Мичъл да ми каже нещо повече за Чарлз Адамс. Не го прави. Гледа ме, усмихва се, сякаш ме подканва доброволно да споделя собствената си информация. Само че аз нямам идея какво очаква. Че ще стана от стола и ще извикам сърцераздирателно: „Аз бях! Аз го направих!“?
Е, няма късмет. Поглеждам визитната му картичка
— Отдел „Специални престъпления“ — казвам, четейки текста под релефната емблема. — Какво е това… някакъв отдел за суперразследвания?
— Да — потвърждава Мичъл. — Суперотдел. Работя в близко сътрудничество с Акваман и Зеления фар[14]. Те ме чакат в колата.
Мой ред е да се засмея.
— Сериозно… — продължава Мичъл не е нищо героично или славно. Малката ми група разследва, така да се каже, неща, пропадащи между пукнатините. Престъпления, които не попадат в никаква категория.
— О…? — опитвам се да прозвуча заинтригуван.
— Например престъпления със смесена юрисдикция. Престъпления с политически подтекст. Неща, относно които политиците искат да изглеждат загрижени — залагания, рекет, детска порнография… такива неща.
— И изчезнали шефове на компании?
Забелязвам ли проблясването на гняв по лицето му… макар и само за миг? Сякаш и той не е сигурен за какво са му натресли „случая Адамс“? Дори да съм зърнал нещо, от него вече няма и следа и той отново е примерният войник. Свива рамене:
— Е, не всичките ни случаи са на това високо ниво. Понякога просто навлизаме в каша, която не принадлежи на никого. Чарлз Адамс е добър пример.
Така ли? — облягам се аз на стола си и подчертано поглеждам часовника си. — Та с какво мога да ви помогна, агент Мичъл?
— Не съм съвсем сигурен — признава той. Замисля се, сякаш се опитва да реши с какво наистина бих могъл да му бъда полезен. След момент на театрална вглъбеност казва: — Може би, като споделите нещо, което сте забелязали, откакто сте тук.