Остров Санибел — въпреки усилията на Търговската камара и нейния Ротари Клуб да го представят като рая на младите пенсионери — е голяма общност на пенсионери, плаваща в средата на океана. Намира се в Мексиканския залив и е претъпкан със стари хора в различна степен на грохналост.
В сравнение с другите градове за пенсионирани, този е по-особен. Това се забелязва веднага след като прекосите по свързващия мост. Това, което се забелязва, по-конкретно е, че не е нито за бедните, нито за богатите. Като гледам къщите, не мога да реша дали островът е привидение, или е предупреждение. А може да е по-малко и от двете — място, където хората, движили се в противоположни обществено-икономически посоки, накрая се събират за последните години от живота си.
Не е Нантъкет[15], нито е Сий Айлънд[16]. Няма имения, нито хълмисти морави. Тук е застроено много години преди да излезе тази мода, преди появата на климатиците дори, така че къщите са малки и наблизо една до друга, сякаш са от друга епоха — тази преди макманшън[17] и гаражите за по три коли. Това е общество на „прелетните птици“, където се спасяват или от бруталните зими на север, или от ненаситните си внуци. През декември тук има навалица, а през януари не можеш да се разминеш. Но днес, в средата на юли, е горещо и повечето домове, покрай които бавно минавам, са напуснати и с капаци на прозорците.
Къщата, където пристигам — номер 56 на „Уиндмиър“ — е горе-долу онова, което очаквам — западнало ранчо с алуминиева дограма, странична веранда с втора мрежеста врата против комари и избуяла кафява трева, неокосена от много седмици. Колко седмици? Опитвам се да преценя… може би шест, а може би откакто Чарлз Адамс е безследно изчезнал.
Минавам покрай къщата, завивам на ъгъла и паркирам през една пряка. Не съм сигурен какво ще правя на „Уиндмиър“ 56, нито кого ще намеря там, но знам със сигурност, че не искам никой да ме забележи да слухтя наоколо.
Оставям колата си отключена. Поемам тежко в парализиращата жега, заслушан в цикадите, скрибуцащи любовни призиви за чифтосване из околната трева. Откъде, по дяволите, черпят насекомите енергия да се чукат в такава горещина? Нищо чудно, че има толкова много буболечки.
Приближавам до къщата. В алеята няма коли, а прозорците са тъмни. Звъня на вратата.
Няма отговор. Отново звъня и силно почуквам.
Минава минута… втора… напълно достатъчно време дори за старец да стане от цукалото си и да се дотътри до вратата. Само че никой не го прави. Възрастният обитател или е физически прикован към мястото си може би вследствие на някакъв злощастен инцидент, или в къщата няма никого.
Пробвам дръжката. Не, заключено е. Слизам обрат- но по входните стъпала и тръгвам да заобиколя къщата, като обувките ми звучно разсичат тревата, а крачолите ми се закачат в бодли. Заобикалям страничната веранда с вратата против комари. Ако се появи някой и ме попита какво правя тук, имам правдоподобното извинение: „Дойдох при моя приятел и искам да видя дали не е задрямал на верандата“. Вярно, че ако въпросите продължат и опрат до името на приятеля ми например, тогава най-вероятно ще си тръгна оттук в белезници. Не че ще ми е за първи път.
Но верандата е пуста и тъмна. Приятелят ми не дреме на нея. Всъщност започвам да подозирам, че нито моят приятел, нито който и да било друг е спал в тази къща от много, много време насам. Издава го запустелият й вид.
Завършвам обиколката в задния двор. Пресякъл съм рубикона. Ако сега някой ме види, няма да имам извинение. Дори приятелите не надничат през задните прозорци на домовете на своите приятели.
Във Флорида мазета няма, защото не можеш да изкопаеш изба в блато. Поради тази причина много къщи са построени на повдигнати бетонни платформи. Повдигам се на пръсти и надничам в двойния прозорец.
Виждам малка тъмна спалня. Знам, че е спалня, защото в нея има онова единствено нещо, което прави от спалнята спалня: тънък парцалив сгъваем матрак на пода. Без чаршафи, без одеяла, без рамка. Мокетът е нашарен с водни петна и е протрит. До стената е опряно евтино бюро.
Това би трябвало да сложи точка на разследването ми — наложително е да приключи тук — но в същия момент забелязвам, че прозорецът не е заключен. Не съм експерт по взлома, но не е и необходимо — пролуката недвусмислено ме кани да вляза. От толкова близко всеки би забелязал, че прозорецът не е заключен. Всеки би бил изкушен да влезе. Всеки.
15
Остров, южно от Кейп Код, Масачузетс, където живеят или са живели много представители на американския елит. — Б. пр.
16
Един от т. нар. златни острови на Джорджия, едновременно курорт и място за живеене на много богатите. Б. пр.
17
Американски термин, използван осъдително за големите нови къщи, изглеждащи като излезли от калъп, без никакви отличаващи ги характеристики. — Б. пр.