Пак чакам, без да помръдвам, докато не чувам затварянето на входната врата и отдалечаващите се гуми по алеята.
Поглеждам към дъното на ваната, в която стоя. Около краката ми пада топъл дъжд от кървави капки. Отнема ми момент, докато осъзная, че са от мен. Стъпвам с крак навън от ваната и се поглеждам в огледалото. На челото ми има цицина с големината на яйце и е цвета на гниещо месо. От раната тече струйка кръв и се спуска по бузата ми. Лицето ми е илюстрация в католически стил на така наречения трънен венец.
Притискам към главата си топка тоалетна хартия, за да спра кръвотечението. Не успявам съвсем, но хартията поне не дава на капките да падат по пода. Продължавайки да държа с лявата си ръка хартията върху раната, използвам дясната, за да избърша ваната, да залича следите от идването ми тук.
Когато свършвам с почистването, се качвам на тавана. Не съм изненадан, че не намирам нищо. Горе е абсолютно празно — четирите милиона долара ги няма.
14
— Джим, какво се е случило с главата ти?
Този въпрос ми задава Аманда, когато се прибирам в „Тао“. Озадачени лица ме гледат през прозорците на заседателната зала, а хората из „арената“ — усетили, че нещо става — се облягат на столовете си, за да видят по-добре най-интересната гледка за целия си ден, ако не и за целия месец: шефът е на рецепцията с окървавена глава.
— Добре съм — казвам аз на висок глас. — Дребен инцидент. Ръждив пирон в главата. Това е всичко.
— Не трябва ли да се зашие? — пита Аманда. Сваля телефонната гарнитура от ухото си и се приближава до мен, за да ме огледа по-добре. — Ела тук. — Хваща ме за ръката и ме води покрай бюрото на рецепцията. Искам да възразя, но ме е хванала здраво и усещам, че няма да приеме съпротива. Натиска ме да седна на стола и се надвесва над мен.
Преди да успея да я спра, пръстите й започват да танцуват по скалпа ми, да разтварят косата ми и нежно да докосват раната.
— Боли ли така? — интересува се тя.
— Не… Ох! Да…
— Я виж ти — чак се захласва тя. — Наистина ли беше ръждив пирон?
— Не съм сигурен колко ръждив. Но беше потъмнял.
— Къде се случи?
— Дълга история…
Очаквам да ме попита дали не съм проникнал с взлом в нечия къща и не съм си ударил главата в таванското помещение. Но тя се оказва по-практична:
— Кога си се ваксинирал против тетанус?
Тетанус…? Та аз не мога да си спомня кога за последен път съм бил на лекар. Когато лекарствата ти са в прахообразна форма, а не във вид на хапчета, неща като грижа за здравето, лекари и други подобни отстъпват пред по-съществени приоритети като „Кога ще смъркам пак?“. Само че аз не искам да й обяснявам това, нито имам желание да прекарам следобеда си в общинската болница на Тампа в чакане да ме ваксинират срещу тетанус. Затова я излъгвам:
— О, да, биха ми. Всъщност точно преди да отпътувам за Флорида.
В такъв случай си късметлия — казва тя. Гласът й е тих и се разнася много отблизо, защото устата й е почти до ухото ми. Направо усещам горещия й дъх върху кожата си. А пръстите й са в косата ми. Усещането е за странна интимност. Макар да се намираме на рецепцията и да знам, че ни наблюдават много хора, гърбът й заслонява този личен момент от погледите на останалите.
Поглеждам блузката й. Не се налага да правя нищо специално, продължавам да си гледам право напред, но „право напред“ означава, че погледът ми попада надолу през деколтето на доста свободно стоящата й камизола. Виждам гърдите й. Не носи сутиен. Зърната й са розови и кръгли, с размера на черешови цветове. Но виждам и още нещо — нещо шокиращо и съвсем не на място върху толкова гладката и бледа кожа на това момиче: татуировка на лявата й гърда, точно над зърното.
Татуировката не е момичешка и дори не е женствена. Представлява фраза на кирилица с тъмносиньо мастило и печатни букви.
Иисус умер за мои грехи [18].
Вдигам бързо поглед към лицето й, но е твърде късно. Хванала ме е. Триангулирала е погледа ми. Знае. Абсолютно точно знае, къде съм гледал.
Но не помръдва. Пръстите й остават върху главата ми, а докосването й… ако има някаква промяна, тя е в посока на още по-голяма нежност. Навежда се към мен — по-близко и по-ниско.
— Късметлия си — все така тихо казва тя, повече с дъха си, отколкото с гласа си, и аз вдъхвам от парфюма й: цветен и екзотичен. Къса пауза. После: — Голям късметлия.
— Наистина ли? — гласът ми е дрезгав. Поглеждам надолу, този път за да избегна погледа й. Разбирам, че работя на всички цилиндри: нахлувам в чужди къщи, спасявам се от руската мафия, оглеждам гърдите на моя служителка. Дали следобед да не си купя тапешник и да обера местния супермаркет? Ей така, за кеф?