— Тад… — отново го питам аз, — за кого работиш?
Прекалено много въпроси задаваш, брат ми… Пауза. — Опасни въпроси. N'est-cepas[26]?
— Тад…
— Чуй ме, приятелю. Хора като теб… колко шанса мислиш, че ще ти се отворят? Два? Три? Пет? И на кой номер си, между другото?
— Може би на десет.
— „Може би на десет“ — имитира ме той с педерастки глас. — А защо не дванайсет или тринайсет? Това е положението, Джими. Последна спирка на експрес „Губещи“. Знаеш ли какво, пич? Ти не можеш да си позволиш лукса да подбираш задачите си. Затова приемай каквото ти се дава. А значи трябва да приемаш и хората, които вървят с това: мен, партньорите ми, всичко накуп. Ние сме пакет.
— Просто попитах кои са те.
— Аз пък ти казвам да спреш да питаш. Трябва да свършваме. Имам час… няма да повярваш — при маникюрист. Прави ли ме това гей? Надявам се, искрено се надявам да спреш да бъдеш толкова любопитен. Това не е игра, Джими. Хората, за които говорим… те не са закърмени в Силициевата долина. Не приемат нещата безрезервно. И не вярват на дивотии от рода на „я да започнем да задаваме много въпроси и да видим дали няма да спечелим повече, като подложим на съмнения всичките си морални устои“. Тези хора не обичат въпросите. Затова не им ги задавай.
— Това ли се случи с Чарлз Адамс?
— По дяволите, Джими! — изкрещява той. — Току-що ти казах да спреш да питаш, а ти какво правиш? Задаваш следващия си въпрос. Така… не забравяй какво ти казах.
— Да не задавам въпроси.
— Не, женомразецо. Да купиш на жена си „Мерцедес“. Ако се двоумиш за цвета, пробвай с черен — ще подхожда на косата на Либи.
— Добре, Тад.
— Чао, брато.
Но преди да успея да кажа своето „чао“. той вече е затворил. Няма го…
26
Правили ли сте някога това?
Спирали ли сте пред дома си в чисто нов „Mercedes SL550 Роудстър“ със свален гюрук, след като сте прекарали точно 32 минути в автокъщата, за да купите колата, като при това преговорите за цената се следните: питате на каква цена е обявена колата, кимате с безразличие и написвате личен чек за цялата шестцифрена сума?
Е, ако не сте го правили, опитайте го някой ден. Хубаво е да се види как живеят другите. Под „другите“ в случая имам предвид безумно богатите или несъмнено престъпните, както и онези по средата между тези две категории — място, където малко изненадващо за мен се намирам аз в този момент.
Паркирам новия мерцедес в алеята, гася двигателя и използвам мобилния си, за да повикам Либи.
— Имам изненада за теб — казвам й аз. — Излез навън.
След малко вратата се отваря и тя излиза на верандата. Когато вижда колата, леко залита назад… може би от изненада. А може да е и заради горещината — три часът следобед е, слънцето е високо в небето и е нажежено до бяло.
— Какво, за бога…? — запъва се Либи, макар, разбира се, да знае какво, за бога, става.
Слиза по стълбите. Аз пък излизам от колата, като оставям вратата отворена:
— За теб.
— За мен?
— Това е моят начин да ти кажа „Благодаря“… че ме понасяш. И заради всички неприятности. За всички дивотии
— О, Джими — казва тя, — не е нужно да ми благодариш. — Забелязвам, че не е несъгласна с мен за неприятностите и дивотиите… само за благодарността.
Изминала е една седмица след онази нощ в ресторанта и телефонното обаждане на Тад. Седмица на спокойствие — спокойствие на работа, спокойствие у дома, никакви гневни изблици, никакви конфликти, просто всепроникваща безчувственост, сякаш в къщата, където живеем с жена ми, се е спуснала мъгла от анестетик.
Либи докосва ръката ми, хлъзва се в колата, кожената седалка изскърцва под памучната й лятна рокля, и тя обхваща здраво волана.
— Прекрасна е — прошепва. Обляга се на седалката и се поглежда в огледалото. И пита някак между другото: — Как плати за нея?
— С бонус от Тад.
Поглежда ме странично:
— Какъв бонус?
Джими-дръж-си-устата-затворена бонус, минава ми през ум. Но на глас отговарям:
— За задържане на състоянието.
— Значи ли това, че е доволен?
— Предполагам.
— Хубаво. — Тя слиза от колата и затваря вратата. Вратата хлопва меко, както правят вратите на коли за по сто хиляди. — Дръж ги доволни, Джими. Важно е да са доволни.