Назначи нови стотници и десетници лично на основата на своите впечатления. Не бяха чували за тавиш60 и тавишчии. Обясни какво е и избра бойци за това.
После започна едно леене на пот от сутрин до вечер…
Когато след две седмици Аламир заповяда начало на похода към земите на хинците, отрядът на смъртниците-киргизи изпълняваше задачи като всяка друга част от туранската армия.
62.
Лежахме в тревата, на около петдесетина метра от огъня, който запалих. Отгоре висеше луна, голяма като войнишка каска, и едри звезди мигаха като виновен ученик. Но миришеше само на жена. Ръката ми вече бе под полите на кожения й сукман-рокля и тя не се дърпаше…
Е, стана.
— Да те пазя ли? — успях да попитам на пресекулки аз.
— Да ме пазиш? — повтори тя, но въобще не разбра какво я попитах.
Беше и късно…
Паднах встрани от нея с широко отворени очи и пламнало лице.
И замръзнах.
На две крачки от нас, осветено от луната, наметнато с тъмнина и напрегнато като нападаща змия, стоеше някакво същество.
Хиляди червени лампички светнаха в главата ми, милиони сирени завиха, забуча, затрещя…
Човек беше.
Протегна ръка и попита с несигурен, невярващ глас:
— Самодива?
Жена беше.
Ръката се заби в мен:
— А ти?
Същият потресен глас.
— Човек?
Не вярваше.
— Ти си… — започна тя.
Като на забавен кадър видях как пръстът й светна в жълто и започна да почервенява. Имах чувството, че влезе в мозъка ми, идеше ми да извикам, заболя ме всичко до ноктите на краката, разбирах, че става нещо лошо, в ушите ми забуча реактивен двигател, започнах да падам от много високо, край мен плаваха облаци, а нямах, нямах парашут…
Нещо изсвистя. Тууп. Къс вик.
Тъмната фигура се загърчи. Капишонът, с който бе загърната главата й, падна. Видях дълги сиви коси, пълно женско лице и бели ръце, които стискаха гърлото, сякаш се душеше сама. Устата се отвори, оттам изригна нещо черно и запълзя по брадата, лактите… После тялото се свлече и замята като приклещена с ченгел змия.
Отнякъде изникна Чакар.
63.
Някъде по средата на пътеката усетих присъствието на друго същество. Не беше алп. Не беше човек. Нещо несрещано, но познато от уроците. Движеше се към огъня — бавно и пресметливо. И въпреки че бе „пуснало завеса“ край себе си, от него все пак се процеждаше зеленикавожълто сияние. Лошо. Това същество бе обладано от зло и имаше намерение да върши зло.
Спрях да мисля, само си повтарях, че съм вятър, лек вятър и ми е най-хубаво да галя високата трева и да се промушвам между листата на храстите…
Беше жена. Възрастна. Но не бе човек. Вече не беше човек.
Още не ме бе усетила. И как — тя бе смаяна от това, което намери в главата на Биляна.
— Самодива?
Сигурно през живота си бе срещала много от тоя вид, но не можеше да смели това, което бе пред нея.
Не бе дошла за Биляна. Някъде в главата й подскочи искра и тя се обърна към Делян.
— А ти?
Уплаши се. И в същото време пак изпука искричка и мозъкът й я дешифрира: „Убий го!“ И ръката й се изпълни със зло, ето ще се получи разряд… Делян ще се хване за гърдите, очите му ще изпъкнат, устата му ще затърси трескаво въздух, а той, въздухът, ще бяга… Ще бяга…
Можех просто да се протегна и да я мушна с приготвения в десницата си меч. Тя ще падне по очи, злото в пръстта й ще избледнее, а Делян… Делян ще е жив.
Не знам какво ми стана.
Разбрах: правили са го!
Стоях като истукан и гледах.
Пръстът започна да почервенява, всеки момент щеше да се получи разрядът, още миг и Делян щеше да умре, той го разбра, очите му (луната светеше в тях!) се разшириха…
„Не е уплашен“ — констатирах учуден.
В същото време, докато аз гледах и мързелувах, Биляна просто извади ножа, закачен на колана й, и го хвърли с къс замах. Той се движеше така бавно, че си помислих злорадо: „Няма да успее.“
Успя.
И това, което бе жена, но не беше човек, се срути в тревата и се замята като настъпана змия.
Биляна и Делян се изправиха. Той отиде до огъня, взе главня и приближи.
Гърчещото се тяло бе странно: до кръста бе вълче, а оттам нагоре — на достолепна възрастна жена. Козината пълзеше милиметър по милиметър нагоре. Спря, когато животът изтече и гърчовете затихнаха съвсем.
— Какво е това? — попита тихо Делян.
Наведох се и протегнах ръка над главата й. Лъхна ме мирис на гнило и сяра. Както и предполагах — беше обладана. Отнякъде в целия й мозък се бе наслагала една-единствена следа „Отиди и… отиди и…“
60
Тавиш — кръг от воини в боя, които се намират на такова разстояние от началника, че да го чуват;тавишчи — началник, който командва в боя войниците, способни да го чуят.