— Вещица — казах спокойно.
— Вещица? — стрелна ме той невярващ. — Истинска?
— Истинска.
Всъщност бях разтревожен. Уплашен? Не. Но сериозно разтревожен. Закъснявам. С четиридесет и седем дни. Пълен провал. И едва разположили се, върху нас налита обсебена вещица. И налита да убие не кого да е, а Делян. Точно него. Пропусна Биляна, сигурен бях. Искрата припука на Делян. Защо Делян?…
— Ходила си на Айфеловата кула, а? — подхвърлих уж нехайно аз. — Това те спаси.
— Айфеловата кула?
— Това видя някъде из главата ти — вдигнах рамене. — Но самолетът в неговата направо я нокаутира.
Спогледаха се.
— Изнасяме се — раздразних се аз. — Бързо.
64.
Ат първи стигна със своя преден отряд до прохода в планината. Широка и висока крепостна стена затваряше тясното пространство между двата стръмни рида. По средата й, там, където свършваше павираният път, тъмнееха огромните врати, обковани с желязо и дали име на целия район. На зъберите стояха прочутите с воинските си умения сурежки бойци.
Като видяха неугледните конници, те едва не изпопадаха от стената. Започнаха да ги обиждат и замерят с оглозгани кокали и огризки. Някои от смъртниците не издържаха и отговориха на ругатните. Излетяха десетина стрели. Ат строго забрани всякаква реакция и тавишчиите подеха командата. Строят на леките конници замръзна и така изчака идването и разполагането на главните сили.
Аламир заповяда пристъп късно следобед.
Първи влязоха в бой смъртниците-киргизи. Те бяха разпределени в три вълни. Приближаваха до стените и пускаха рояк стрели. Докато първата редица се оттегляше, втората стреляше, а третата се подготвяше.
През това време към подножието на стените се изнесе пехотата с тараните, костенурките и стълбите.
Ат оттегли своите бойци на няколко километра назад, почти до обоза, и зачака заповеди.
Надвечер пехотата се върна и се разбра, че всички пристъпи са завършили неуспешно. Аламир изпратил делегация за преговори, но емирът61 на крепостта отказал категорично да се срещне с нея.
Татра, Арбуга и Ат седнаха без настроение встрани от войниците и задъвкаха сушеното месо и ечемичената каша62.
— Три пъти — започна ядно Татра, — три пъти стигах до зъберите и не успявах да се прехвърля от стълбата на стената!
Двамата кимнаха разбиращо.
— Доколкото знам — поклати глава Ат, — никой не е успял с щурм.
— Въобще някой превземал ли я? — продължи ядосан Татра.
— Да.
— И как?
— Със злато.
— Царят знае ли това? Защо ни хвърля тогава?
Арбуга ги слушаше с половин ухо. Какво да го правиш — влюбен! В аула е оставил любимата си Танбит. Трябват му пари за откуп от родителите й и за задължението към княза63. Затова е дошъл на война и е готов на всичко в нея — нали плячката после се дели според проявената храброст и приноса в разгрома на врага.
Задъвка редките си черни мустачки.
— Гледам днес… — започна колебливо.
— Какво?
— Скалите.
— Те са по-високи от крепостните стени!
— Обаче…
— Какво ти е дошло на ум? — подозрително се втренчи в него Татра.
— Имат много пукнатини. И там, на скалите, няма защитници.
— И какво — да се хвърлим натам със стълбите?
Ат гледаше със светнали очи Арбуга.
— Ти си бил велик — каза искрено. — Хайде да отидем при Аламир!
Царят ги посрещна навъсен и нервен. Изслуша ги внимателно. И каза простичко:
— Действайте!
65.
Какво бе станало? Това бе въпросът, изпълнил главата ми. И ако нещо го изместваше навремени, това бе оня въглен: събрали са се!… Изтласках го назад — в края на краищата, така бе наречено, това искаха великите алпи, това се надяваше да стане дори Тангра… А когато той се надява, обикновено то става — особено за хората и нас, младите… Но какво, какво се бе случило? Откъде дойде тая вещица? И кой я направляваше?
Би трябвало да е ясно. Тя се „отдава“ на един, той й е господар и би трябвало той да я „води“. Дявол на Иисус. Но от всичко, което знаех за това шибано време, бе, че Кашан все още е наш и ще го загубим след още много години. И сега, дори да има тук дяволи, те би трябвало да въртят куйруци и на алпи, и на йореги. И да не опитват толкова явни операции срещу…
Чакай. Тя не нападна мен. Дори не и Биляна.
Тя бе излязла на лов за Делян.
А той е човек.
Майната му! Как ще е човек! Той е особен. Тук той е особен. И важен. По-важен дори и от мен.
Пот изби на челото ми.
Вървяхме сред ниски храсталаци по гребена на издължен хълм. Напряко, без път. Мълчешком, всеки зает с мислите си. Невесели мисли — от време на време и двамата отпускаха пердетата и аз механично, по навик ги „пребърквах“. И единият, и другият се страхуваха… Всеки за другия. Почти не се сещаха за мен…
62
Ето какво съобщава ибн Фадлан: „… Храната им е просо и конско месо, а също така основно включва пшеница и ечемик, и то в голямо количество.“.
63
И пак ибн Фадлан: „Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката…“.