— Пари? — стресна ме гласът на онова пернато недоразумение.
Мислите ли ми четеше? Или мислех на глас?
— Заради тях дойдох в пустинята.
— Операция?
— Болна е — рекох с неохота. — Има кисти в бъбреците.
— Кой?
— Майка ми.
— И с парите какво?
— Ще платя да я излекуват.
— Хм…
Май не можеше да разбере… Колко ли още ще ме държи наркотикът?
— Няма наркотик — рече хладно пернатият. — Ти наистина си мъртъв.
11.
Ядоха. Пиха. Говориха. Когато се умориха, влязоха пленнички от славянското племе уличи и танцуваха. Някои от мъжете излязоха след тях и се възползваха от прелестите им. Огладняха и пак ядоха. Изтрезняха и пак пиха. И отново развързаха торбите с приказките.
Елаур яде малко. Не пи. Не говори. И не обърна внимание на бялата като снежна пряспа плът на славянките. Седеше, кръстосал крака, и кафявите му остри очи не пропускаха нищо.
И когато в юртата внезапно нахлуха три десетки въоръжени с мечове и железни маски мъже, той бе готов. Изправи се и тръгна към ювиги хана Алвар.
Закъсня.
Трима от бойците се нахвърлиха право към него и мечовете им го разсякоха.
Другите започнаха да колят останалите мъже от свитата. Те бяха воини и се опитаха да дадат отпор. Но всичко, което би могло да се използва за оръжие, бе изнесено. Крака от столове и маси, ножове за рязане на месо, ръжени от огнището…
Срещу Елаур застана облечен в черни дрехи и ризница мъж. Вдигна меча си. Колобърът още не можеше да откъсне очи от накълцания хан; единственото, което направи, бе да вдигне Ханския меч с двете си ръце. Тежък удар се стовари върху канията и скъпоценните камъни по нея започнаха да падат, святкайки на светлината на факлите. Вдигналият за втори удар меча си мъж ги проследи изненадан за миг и това спаси Елаур. Той измъкна меча, подпря вражеското острие с канията и мушна напред. Бляскавото лезвие, убивало някога богове, хлътна в слабините на черния боец.
Елаур бе служил в ханската охрана и знаеше основното правило в такива случаи: загине ли ханът, всички се хвърлят в защита на канартикина.
— Аудан! — извика той и се огледа.
Младежът бе успял да отнеме меч и сееше смърт в другия край на юртата.
Срещу него застана друг от убийците. Замахна и Елаур подложи меча. Остриетата се срещнаха и това на противника му се счупи като дървено.
„Нима наистина е божествен?“ — ахна Елаур.
Боецът направи място на друг от своите. И той атакува. Опита се да мушне. Колобърът отклони удара с канията и на свой ред мушна. Ударът попадна в ризницата, но за негово учудване острието не отскочи, а я проби.
В следващия момент разбра, че пред себе си има коридор — никой не смееше да застане срещу него!
— Аудан! — изрева той.
Младежът вече бе до него. Залепиха гърбовете си и се запромъкваха към изхода.
Юртата бе обкръжена от хора с факли. Счепкаха се. На помощ на Елаур дойдоха още няколко мъже от свитата, успели да отнемат оръжие. След десетина минути сеч петима мъже, всичките с рани, успяха да се доберат до вратата на Вътрешното укрепление.
— Убиха хан Алвар! — извика Елаур. — Помогнете!
Чуха се викове от другата страна. После зачаткаха мечове и там.
— Насам! — извика колобърът.
Изтика Аудан зад гърба си. Оцелелите мъже застанаха край него.
Отбиха първия пристъп.
— Бързайте! — изрева Елаур. — При мен е канартикинът! Трябва да го спасим!
Виковете оттатък станаха по-яростни.
Срещу тях застанаха десетина стрелци с лъкове.
Мъжете се скупчиха около Аудан.
Зазвънтяха стрелите. Двама паднаха, заприличали на таралежи.
Вратата най-после се отвори и се появиха първите чиготи от ханската стража. Скриха с щитове мъжете.
— Къде са конете? — изхриптя Елаур. — Към конете!
Тахтун ги поведе натам. Десетина бойци останаха като тънка чертичка срещу нападащия враг. Двайсетина мъже наобиколиха Аудан и Елаур. Докараха им коне. Качиха се и Тахтун задърпа поводите им. Препуснаха в тъмнината.
— Къде отиваме? — попита канартикинът.
— Към Кашан23, господарю. Само там можем да се скрием.
— Добре — съгласи се Елаур.
След половин час спряха. Тахтун слезе от коня и легна на пътя. Изправи се и каза:
— Преследват ни.
После извика част от хората си. Качи се на коня и го пришпори с вик. Половината от охраната остана на пътя.
Яздиха около час. Пак спряха. И Тахтун пак легна по очи на земята.
— След нас са, господарю — обърна се към Аудан, когато стана. — Аз бях дотук, ювиги.
Младежът се обърка. Нима ги изоставяше?