Леопардът скочи.
Направих крачка към гърба на хищника.
Биляна вдигна лъка.
И тогава чух един така познат глас в главата си: „Махайте се!“
Чакар. Побеснелият Чакар.
Жълтите очи на ястреба ми сочеха камъка.
Хванах Биляна за рамото и я дръпнах. Стрелата й изсъска и излетя някъде далече в степта.
Вдигнах крак към камъка.
Последното, което видях тогава: хищната птица се бе вкопчила в главата на леопарда, той се мяташе наляво и надясно, облян в кръв, ръмженето се смесваше със скимтене, а плясъкът на крилата — с изправящи косата грачения…
147.
Това бе десетата ми мисия в чужбина. Мироналагаща. И бяхме пристигнали точно с такива намерения — за голяма пукотевица. Оказа се по-леко и от мироподдържаща.
Една от новите централноазиатски републики. Предимно планински релеф. Но с меки, заоблени като женско тяло хълмове. Много пасища. Красиви коне и пълни с риба дерета. И хора, неочаквано добре настроени към нас.
Особено към нас, българите. Момчетата бяха от Силите за специални операции в състав батальон и трябваше да бъдат ударната сила на бригадата, която командвах аз. Трите други батальони от англичани, белгийци и тайландци не можеха да се похвалят с такива тесни връзки с местното население.
Кой знае… Може пък специалистът от Външно министерство, който ни инструктира за традициите и обичаите в тоя регион, да е бил прав.
— Господин генерал, според доста историци, занимаващи се с най-древната ни история, ще бъдете дислоцирани в район, където се намират планините Хон и река Дуло-су90 — люлката на прабългарите… Ще видите и шевиците — също като в чеизите на бабите ни…
Не знам… За мен важното е, че в този размирен край, раздиран почти десет години от кървави разпри, досега не съм загубил нито един войник.
Дори подарък получих. И то какъв — меч! Ама меч, ей!… В кания от брезова кора, с широко острие и съвсем леко закривено като катана. Дръжката от рог на елен, обкована по краищата със сребро.
Донесоха я изпосталели старци с бели бради до пояса и овехтели от слънцето чалми. Само този, който се е докоснал до сърцето на Изтока, знае каква огромна и практически неограничена власт имат те. Та дошли на КПП-то и помолили за среща с емира. Заповядах да ги доведат по най-бързия начин при мен в щаба.
Почерпих ги с кафе и сладки. Кусаха от всичко и дадоха да се разбере, че са доволни. И един от тях, който седеше в средата, извади някъде от гънките на широката си дреха меча-сабя.
Нещо ме стисна за гърлото… Някакъв спомен напъна ципата на миналото… Меч… Като това…
Направо déjà vu. Някъде… някога… Кога? Къде?…
Старецът — с дълбоко хлътнали тесни очи и изпъкнали скули — каза нещо и ми подаде с две ръце оръжието.
— Благодарят ви, че не сте допуснали кръвопролития, както е станало в градовете в ниското — започна Раданов, преводачът ми. — Искат да приемете този древен меч като спомен от родината им. Той ще ви помогне да постигнете големи победи.
Заслуша се в тихото говорене на старейшината. Набърчи заинтригуван чело.
— Казва, че този меч не е обикновен. Изкован е преди хиляди години и са го носили само велики воини.
— Хиляди? — повторих аз машинално, а сърцето ми подскочи като боцнато със слаб ток.
— Те така казват за всяко нещо, което е много старо.
После старецът рече още нещо, от което ми се стори, че долових „Тангра“. Въздухът сякаш се разреди. По челото ми изби пот и аз усетих, че устните ми сякаш надебеляват.
— Бог да те благослови — преведе Раданов.
— Той каза Тангра — едва не изхърках аз и разхлабих яката на ризата си.
— Тангра каза — съгласи се преводачът. — Това е едно от имената на Аллах тук.
Старците сведоха почтително глави и се извърнаха като по команда. А аз останах сред помещението с меча и онова Тангра, което разравяше като огромен багер някакви пластове в мен…
Но имаше и продължение — явно днес е ден на чудесата.
Адютантът ми донесе съобщение от България.
— Младеж е потеглил преди два месеца от Будапеща по стъпките на предците ни на кон. Писаха много за него по вестниците… Някакъв предложил десет милиона за коня му. Не помните ли?
Тогава имаше инциденти по границата и съвсем не ми беше до жълтата преса.
— Ами хубаво — вдигнах рамене.
— След тридесет дни щял да бъде при нас. Да сме му окажели съдействие.
— Как при нас? — едва не зяпнах аз.
— Тук била люлката на цивилизацията ни…
Поех жадно въздух.
— Та от Външно препоръчват да посрещнем Боян Елбиров…
— Боян? — изхърках аз. — Елбиров?…
90
Дуло-су — легендарна река, прародина на племето Имен. Когато Иджик, синът на Боян Имен, извел подчинените си в планините Хон и околните започнали да ги наричат заради това хони, в памет на нея той приел за име на своя род Дуло.