Килпейпър не се учуди, че Симънс се занимава и с антропология. В експедиция като тази е невъзможно да се включат отделни специалисти за всяка област на науката. На първо място стои грижата за живота на астронавтите — значи са нужни биолог и бактериолог. На второ място е езикът — следователно е необходим и лингвист. Чак след това идва ред на познания по ботаника, екология, психология, социология и така нататък.
Когато пристигнаха при кораба, освен предишните животни — или туземци, — там вече имаше и осем-девет птици. Всички бяха необичайно ярко оцветени — на точки, на ивици, пъстри. Но нямаше нито една бежова или сива.
Помощник-капитанът Морини и астронавтът Флин стигнаха до гората и се спряха в подножието на малък хълм.
— Сега какво, през гората ли ще вървим? — въздъхна Флин. На гърба му се поклащаше огромна камера.
— Налага се да цепим направо през нея. Това показва стрелката — Морини демонстративно посочи циферблата. Приборът сочеше, че на върха на хълма има голяма маса метал.
— Трябваше да тръгнем с всъдеход — каза Флин и се приведе напред, за да поеме по-лесно тежестта при изкачването.
— Да, или с камили.
Над главите им пикираха, рееха се и весело се гонеха щъркелоподобни птици в червено и златисто. Вятърът галеше високата трева, чуваше се шумоленето на листата в близката гора. Зад тях се появиха двама туземци, приличащи на коне, но кожата им беше на бели и зелени квадрати. Единият се засили и галопирайки запрепуска в кръг около Флин.
— Като в цирка — констатира астронавтът.
— Вярно — потвърди и Морини.
Изкачиха се на върха и тъкмо се канеха да се връщат, когато Флин извика:
— Я виж!
От другата страна, в подножието на хълма, нелепо стоеше тънка, права метална колона. Двамата я проследиха с поглед. Издигаше се високо, високо, върхът й се криеше в облаците.
Бързо се спуснаха и се заеха да разглеждат чудната колона. Отблизо изглеждаше много по-солидна.
— Около шест метра в диаметър — прецени Морини. — Синкаво-сив метал, най-вероятно някаква стомана. Но изниква въпросът коя сплав би издържала толкова висока конструкция? — Според теб далече ли са тия облаци?
Флин ги огледа с преценяващ поглед и отговори:
— Откъде да знам? Поне километър-километър и половина.
При кацането не бяха забелязали колоната. Сигурно заради облаците, пък и такава сиво-синя, тя се сливаше с околния пейзаж.
— Абсурдна работа — каза Морини. — Чудно ми е каква ли е тежестта на тази конструкция?
Огледаха още веднъж исполинската колона, този път по-внимателно и с чувство за респект.
— Ти си зяпай — обади се Флин. — Аз започвам да снимам.
Той свали камерата от гърба си и направи няколко кадъра на разстояние от пет метра. После накара Морини да застане до нея за сравнение. Накрая сам отиде в основата й и я засне докъдето се вижда.
— Според тебе какво е това?
— Нека нашите учени глави да отговарят — иронично каза Флин. — Мисля, че доста ще се поизпотят. Хайде да хващаме обратния път. — Той намести камерата на гърба си и допълни: — По-добре щеше да е, ако не се бяхме спускали.
— Давай, давай! Не умувай, че път ни чака — подкани го Морини.
— Ей, приятелче, я ела насам — Флин беше осенен от гениална идея.
Един от конете се приближи и се отпусна пред него на колене. Флин внимателно седна на гърба му и се усмихна на Морини.
— Гледай само да не потрошиш камерата — предупреди го помощник-капитанът. — Все пак е държавно имущество.
Флин изобщо не му обърна внимание. Беше се съсредоточил върху ездата.
— Ти си чудесно конче. Умно конче.
Туземецът се изправи на крака и се усмихна.
— Ще се видим в лагера — каза Флин и подкара животното към хълма.
— Чакай малко — Морини гледаше със завист към него. После се реши и примами втория кон. — Ела насам, приятел!
Конят, разбира се, дойде, отпусна се на колене и Морини го яхна. Направиха няколко кръга за проба. Конете реагираха на всяка команда. Широките им гърбове се оказаха много удобни. Една красива, златисточервена птица кацна на рамото на Флин.
— Това е живот! — извика Флин и потупа коня по шията. — До лагера, Морини! Вторият черпи!
— Давай! — съгласи се помощник-капитанът.
Но колкото и да пришпорваха конете, те изобщо не се трогваха и вървяха с най-безметежна походка.
Килпейпър седеше на моравата до кораба и наблюдаваше работата на Иреймик. Лингвистът беше търпелив човек. Сестрите му винаги се удивляваха на невероятното му търпение. Колегите му превъзнасяха това негово достойнство. Когато беше преподавател, студентите също го ценяха. Но сега му трябваше целият запас от издръжливост, насъбран за шестнадесет години.