Но младият рибар не отговори на душата си, а затвори устните си с печата на мълчанието и върза ръцете си със здрава връв и се запъти обратно към мястото, откъдето беше дошъл — към заливчето, където неговата любима обичаше да пее. И през цялото време душата го съблазняваше по пътя, но той не й отговаряше, нито се съгласяваше да извърши долните постъпки, към които душата го тласкаше, толкова голяма беше силата на любовта, която гореше в него.
И когато стигна морския бряг, свали връвта от ръцете си и махна печата на мълчанието от устните си, и повика малката русалка. Но тя не дойде на неговия зов, макар че я вика и й се моли цял ден.
А душата му се присмя и рече:
— Разбрали, че твоята любов ти носи малко радост. Ти приличаш на тия, които по време на суша наливат вода в счупен съд. Ти даваш всичко, каквото имаш, а на теб в замяна не ти дават нищо. По-добре ще е да дойдеш с мене, защото аз зная къде е Долината на насладите и какво се върши там.
Но младият рибар не отговори на душата, а си направи жилище от плет в една цепнатина сред скалите и живя там цяла година. И всяка сутрин викаше русалката, и по пладне я викаше пак, а вечер мълвеше името й. Въпреки това нито веднъж не се издигна тя от морето да го посрещне, нито той можа да я намери нейде в морето, макар и да я търсеше в пещерите и в зелената вода, във вировете, останали от прилива, и в кладенците по морското дъно.
А душата непрекъснато го съблазняваше със злини и му шепнеше за ужасни неща. И все пак не можа да го надделее, толкова велика бе силата на любовта му.
И след като изтече тая година, душата си помисли: „Аз съблазнявах господаря си със зло, но любовта му е по-силна от мен. Сега ще го съблазнявам с добро и може би тогава ще дойде с мене.“
Затова тя заговори на младия рибар и рече:
— Разправях ти за радостите по света, но ти остана глух за думите ми. Позволи ми сега да ти разкажа за мъката по света и може би ще ме изслушаш. Защото истината е, че мъката е господар на тоя свят и няма човек, който да се избави от мрежите й. Има хора, които нямат дрехи, и други, които нямат хляб. Има вдовици, които се обличат с пурпур, и вдовици, които се обличат с дрипи. Из мочурите кръстосват прокажени и вършат жестокости един спрямо друг. Просяци ходят по пътищата и кесиите им са празни. Из улиците на градовете ходи гладът, а чумата седи пред портите им. Ела, ще отидем да поправим тия неща и да ги премахнем. Защо ще седиш тука и ще викаш любимата си, щом виждаш, че тя не отговаря на твоя зов? И какво е любовта, та да държиш толкова много на нея?
Но младият рибар не й отговори нищо, толкова велика беше силата на любовта му. И всяка сутрин викаше русалката, и по пладне я викаше пак, а вечер мълвеше името й. Въпреки това нито веднъж не се вдигна тя от морето да го посрещне, нито той можа да я намери някъде в морето, макар и да я търсеше в морските реки и в доловете, които са под вълните на морето, станало съвсем мораво през нощта, и в морето, станало сиво от зората.
И след като изтече втора година, душата каза една вечер на младия рибар, седнал самин в плетеното си жилище:
— Виж! Аз те съблазних с добро, но любовта ти е по-силна от мене. Затова няма да те съблазнявам повече, но ти се моля, позволи ми да вляза в сърцето ти, та да стана едно с тебе, както съм била преди.
— Разбира се, можеш да влезеш — каза младият рибар, — защото през дните, когато си скитала из света без сърце, трябва много да си страдала.
— Уви! — възкликна душата. — Не мога да намеря място, откъдето да вляза, дотолкова е обградено с любов това твое сърце!
— И все пак бих искал да ти помогна — каза младият рибар.
Но щом изрече това, силен вик на жалба долетя от морето — този вик хората чуват, когато умира някой от морските жители. И младият рибар скочи и напусна плетеното си жилище, изтича долу на брега. И черни вълни забързаха към брега, понесли нещо, което беше по-бяло от сребро. Бяло като морския прибой беше то и като цвете се мяташе по вълните. И прибоят го пое от вълните, пяната го пое от прибоя, а брегът го прие и тогава младият рибар видя в краката му да лежи тялото на малката русалка. Мъртво лежеше то в неговите крака.
Заридал като измъчван болник, той се хвърли долу до нея и зацелува студената червенина на устните, и замилва мокрия кехлибар на косите. Той се хвърли на пясъка до нея, разплакан като обезумял щастливец, и с кафявите си ръце я притисна до своите гърди. Студени бяха устните, но въпреки това той ги целуваше. Горчив бе медът на косата й, но въпреки това той го вкусваше с горчива радост. Той целуваше затворените клепки и пръските от буйните вълни, които оставаха в техните чашки, не бяха толкова солени, колкото неговите сълзи.