Свирели ония ми ти тънки свирки бързо и тъничко, а дребните треперушки пляскали светкавично, сияел и блестял онзи ми ти разкош — толкова слука и блаженство Палунко никога не бил мислил, че има някъде по света!
Побъркал се Палунко от пуста радост, усетил се така, сякаш си е пийнал хубавичко, заиграло му сърцето, плеснал с ръце, търкулнал се по златния пясък като бързокрако дете, преметнал се два-три пъти като палав хлапак.
Много допаднало това на Морския цар. Той имал тежки-претежки крака и още по-тежка волска глава. И с такъв грохот се засмял, че както почивал в златния пясък, около него пясъкът хвърчал от смеха му.
— Ама че си момче леконого — казал Морският цар и откъснал изпод себе си клонка бисер, та дарувал Палунко. След това заповядал на морските русалки, та изнесли на златни съдини отбрани ястия и медовина. Добрувал Палунко покрай Морския цар на плочника от корал в най-голяма почит.
Като похапнал Палунко, Морският цар го запитал:
— Желаеш ли още нещо, момче?
А какво знаел да поиска горският сиромах, който никога досега не бил виждал добро? Но както бил гладен от далечния път, та едва се заситил с отбрани ястия и медовина, рекъл на Морския цар:
— Като ме питаш, Морски царю, да ти кажа, бих искал да имам хубава чиния варена лобода.
Почудил се Морският цар на това, но после се досетил, та се усмихнал и рекъл на Палунко:
— Брате, у нас лободата е скъпа, по-скъпа от бисера и бисерната мида, защото я има надалече оттук. Но щом ти се е приискало, ще изпратя морска русалка, ще ти донесе лобода от брега. Но ти ми се преметни още три пъти.
Палунко бил толкова радостен, че това не му струвало нищо. Скача той на бързите си крака, а наоколо бързо се събрали и русалките, и ситните дечица от залата да видят това чудо.
Засилил се Палунко по златния пясък, преметнал се умело веднъж, та два, та три пъти като катерица, а Морският цар и челядта му се смеели гръмогласно на тази сръчност.
Но най-сладко се смяло някакво слабичко дете, а това бил малкият цар, когото в игрите и лудориите си русалките били обявили за свой цар. Седял малкият цар в златна каляска в свилена ризка. По каляската имало бисерни дрънкулки, а в ръцете на детето — златна ябълка.
Когато се преметнал Палунко, малкият цар се засмял така сладко, че Палунко го погледнал. Погледнал малкия цар и се смаял — това било неговото слабо синче, малкият Владко.
Преседнало му тозчас на Палунко. И сам не могъл да си помисли, че тфака бързо може да му преседне.
Посърнал, разтъжил се, а като се съвзел малко, си помислил:
— Гледай го, хлапето, къде се било дянало, да царува в игра и преяждане, а майка му вкъщи онемя от мъка.
Ядосал се Палунко, не могъл да гледа ни себе си, ни сина си в тези палати, но не посмял нищо да каже, за да не го отделят от детето. Затова станал слуга на своя син, на малкия Владко, като си мислел: „Все някога ще остана насаме с детето, ще му спомена за баща му и майка му, ще избягам с него, ще взема насила сина си, ще се върна с него при майка му.“
Така си мислел Палунко, та един ден дочакал да остане насаме с детето и пошепнал на малкия цар: „Хайде, синко, да побегнеш с татко ти.“
Но Владко бил съвсем малко дете и понеже дълго стояло под морето, било забравило баща си. Засмял се той, засмял се малкият цар, мислел си — Палунко се шегува, та го ритнал с краче:
— Ти не си ми баща, ти си смахнатият, който се премята пред Морския цар.
Сърцето на Палунко се свило от болка, щял да се пръсне от мъка. Тръгнал и се разплакал от горчива тъга. Събрала се около него челядта на Морския цар и така си говорили един другиму:
— Този трябва да е бил някакъв голям велможа на земята, щом плаче при такъв голям разкош.
— Ей богу, бях също като Морския цар. Имах дете, което ми се катереше по брадата, жена, която ми разказваше чудеса, а лобода, брате, колкото щеш, няма нужда пред никого да се премяташ! — говорел разтъжен Палунко.
Почудила се челядта на това голямо големство и оставила Палунко да тъгува за своето щастие. Палунко останал слуга на малкия цар. Всякак угаждал на сина си, мислел си — ще го придумам някак си да избяга с мене. А малкият цар ставал с всеки ден по-глезен и по-разпуснат, та колкото повече дните минавали, толкова детето смятало Палунко за по-смахнат.
II
В това време жената на Палунко живеела в самота и тъга вкъщи. Първата вечер поддържала огъня в огнището и готвила вечеря, а като не дочакала Палунко, зарязала огъня и не го палила повече.