— Ще ме влудите с вашата взискателност…
— Закълнете се, господине. Вие не рискувате кой знае какво, уверявам ви!
— Добре, заклевам се да не си отворя очите, каквото и да ми се случи — каза Морис и си затвори очите.
После прибави:
— Дайте да ви видя още веднъж, само един път, моля ви! Младата жена сне качулката си с усмивка, за която можеше да се каже, че не е лишена от известно кокетство. При блясъка на луната, която бе припълзяла между два облака, Морис за втори път можа да съгледа онази тъмна като смола разпиляна коса, съвършените дъги на изписани сякаш с китайско мастило вежди, две очи като бадеми, кадифени и нежни, изящен нос, устни меки и бляскави като корал.
— О, Боже Господи, колко сте хубава!
— Затворете си очите! — нареди непознатата. Морис послушно изпълни заповедта.
Младата жена взе и двете му ръце в своите. Уханна топлина облъхна лицето му, устните, които се допряха до неговите, втъкнаха между устните му пръстена, който преди миг бе отказал да приеме. Всичко бе по-бързо от мисъл и по-горещо от пламък. Морис почувства станалото първо като болка, толкова ненадейно бе то, толкова дълбоко проникна в сърцето му. Най-тънките струни на неговата душа трепнаха в неподозиран акорд.
Направи рязко движение с ръце. Протегнал ги беше напред.
— Помнете клетвата си! — извика му един отдалечаващ се вече глас.
Морис притисна пръсти върху очите си, за да устои на изкушението и да не стане клетвопрестъпник. Той не броеше вече, не мислеше и не чувстваше, остана си така, ням, неподвижен, захласнат.
По някое време му се счу, че на петдесетина метра се затваря врата. После всичко потъна в мълчание.
Морис дръпна пръсти, отвори очите си, погледна наоколо, сякаш току-що разбуден от дълбок сън. Може би дълго щеше да мисли, че все още сънува, ако не бе пръстенът, стиснат между изтръпналите устни. Пръстенът бе неопровержимото доказателство за истинността на невероятното приключение.
IV
Когато дойде на себе си и се огледа, Морис Ленде не успя да забележи нищо друго освен мрачните пътечки, врязани в пръстта от дясната и лявата му страна. Той се опита да разбере къде се намира, но главата му все още беше замаяна, нощта бе непрогледна, луната, която за миг се бе появила сред облаците, колкото да освети очарователното лице на непознатата, вече се бе скрила. След мъчителния досег с действителността, който му се стори цяла вечност и който му причиняваше болка, момъкът се отправи към дома си.
Когато стигна до улица Сан Авоа, Морис се зачуди на многобройните патрули, кръжащи край кулата Тампъл.
— Какво има, сержант? — попита Морис началника на един от патрулите, който току-що бе свършил обиколката си на улица Фонтен.
— Какво има ли? — взря се в него сержантът. — Това, че тази нощ са се опитали да отвлекат кралицата с цялото й домочадие, мой офицерю!
Сержантът бе развълнуван.
— Как е станало туй нещо? — продължи да разпитва Морис.
— Група аристократи кой знае как научили къде е кралицата и се вмъкнали в Тампъл с намерение да я отвлекат. Облечени били като патрулиращи войници. Онзи, който се представял за капрал, като заговорил с началника на караула, за щастие, се обърнал с думата „господине“. По този начин сам се издал аристократът му с аристократ.
— Дявол да го вземе! — рече Морис. — Ами хванаха ли съзаклятниците?
— Не. Патрулът от аристократи успял да излезе на улицата и се изгубил в тъмнината.
— Има ли някаква надежда да се заловят тези мръсници? — полюбопитства Морис.
— Ох — въздъхна сержантът, — трябва да се хване само онзи, началникът им. Колко тичахме подир него, но го изпуснахме. Намерил е, види се, някоя къща с два изхода и е избягал.
По всяко друго време Морис би останал цяла нощ с патриотите, които строго бдяха за спасението на републиката, но от един час насам любовта към отечеството беше престанала да бъде единствената му грижа. Той продължи пътя си и скоро новината, която току-що беше научил, се стопи в мислите му и изчезна като лодка в морето, за да отстъпи място на спомена за приключението, което бе преживял. Всъщност тези неуморни опити да бъде отвлечена кралицата бяха станали тъй чести, че новото известие не вдъхна особено безпокойство в душата на младия републиканец. Самите патриоти понякога признаваха, че в повечето случаи слуховете за отвличане на кралицата се използват като политическо средство.
Когато се прибра у дома, Морис завари своя официоз да го чака. Слугата му обаче не бе проявил особено безпокойство поради закъснението на господаря, той и иначе си беше безметежна душа. Официозът спеше по най-шумния възможен начин. Хъркането му се чуваше още от входа.