— Коя жена?
— Жената от улица Сен Оноре, онази, която снощи се разправяше с патрула, непознатата, заради която ние с теб двамата рискувахме живота си.
— А, да! — рече Морис, който прекрасно се сещаше какво му говори неговият приятел, но се преструваше, че нищо не схваща. — А, да! Непознатата жена…
— Я ми кажи коя беше тя.
— Нищо не знам.
— Беше ли хубава?
— Ами! — презрително сви уста Морис.
— Някоя нещастна жена, на срещата с която някой е забравил да дойде?…
— Възможно е — прошепна Морис, отвратен от мисълта, която и на самия него му бе хрумнала. Щеше му се да мисли за непознатата като за някоя съзаклятница, а не като за жена, която би могла да бъде влюбена в някой друг мъж.
— А къде живее?
— Нищо не знам.
— Хайде де, нищо не знаел, ти за какъв ме имаш! Това е невъзможно!
— Защо мислиш, че е невъзможно?
— Защото я придружи.
— Тя ми избяга при моста Мари.
— Да ти избяга? На теб? — ухили се до ушите Лорен. Той продължи да стихоплетства:
Гълъб може ли да избяга от орела — господар на висините? Кошута може ли да избяга от тигъра, когато е вече в ноктите му?
— Лорен — възропта Морис, — кога ще се научиш да говориш като хората?
— О, господи! — възкликна Лорен. — Искаш да говоря като хората? Че аз говоря по-добре и от гражданина Дьо Мгосе — и в проза, и в стихове. Колкото до поезията ми, бате, познавам известната Емилия, която не я намира никак лоша. Но нека видим сега твоята.
— Моята поезия ли?
— Не, твоята Емилия.
— Че аз имам ли Емилия?
— Е, то се видя, че твоята сърничка се е превърнала в тигрица. Но въпреки че си се сбъркал от това, ти не преставаш да я обичаш.
— Да я обичам? — с недоверие поклати глава Морис.
— Да, да я обичаш.
Недей да се криеш повече, ударите на Венера повреждат сърцето по-сигурно, отколкото тези на Юпитер.
— Лорен — рече Морис, като взе един огромен ключ от нощната масичка, — заявявам ти, че колкото пъти се опиташ да ми говориш в стихове, толкова пъти ще се опитвам да свиря на този ключ като с флейта!
— Щом е така, да си говорим тогава за политика. Впрочем аз затова съм и дошъл. Знаеш ли новината?
— Знам, че кралицата се опитала да избяга.
— О, това е нищо!
— Нищо ли?…
— Прочутият Рицар на Мезон-Руж е в Париж.
— Наистина ли? — извика Морис и седна отново в постелята.
— Самият той, лично.
— Но кога е успял да влезе в града?
— Снощи.
— Как?
— Преоблечен като войник от нощната стража. Една жена, която се предполага, че е била предрешена като аристократка, му отнесла дрехи до бариерата, където той успял да се преоблече, а после заедно с него се върнала пак в града. Патрулът се досетил за измамата едва след като изчезнали. Първо видели жената с пакет под мишница, после тя се върнала обратно, придружена от някакъв войник, но вече без пакет. Работата не била чиста, патрулът се спуснал подире им, но те хлътнали в някакъв вход на Сен Оноре. Вратата на къщата се отворила пред бегълците внезапно, като с магическа пръчка. От тази къща през друга врата се излизало на Елисейските полета. Сбогом! Рицарят на Мезон-Руж и спътничката му изчезнали яко дим. Сега тази къща, известна под името Мезон-Руж, ще бъде съборена, притежателят й ще бъде заклан, но това никак няма да попречи на Рицаря за трети път да си опита щастието. Та нали той вече два пъти успява. Веднъж преди четири месеца, втори път снощи.
— Още ли не са го хванали?
— Ще го хванат на куково лято. Иди хвани ти Протея, бате, хвани Протея, да те видим. Ти знаеш колко се е мъчил сам Аристей да извърши това.
Лорен пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше отново да рецитира.
— Внимавай, Лорен — Морис поднесе ключа към устата си. — Сега ще засвиря!
— Ти внимавай, че ако свирнеш…
— Добре де, добре. Та думата ти беше за Рицаря на Мезон-Руж.
— Да. Но признай, че той не е случаен човек.
— Говориш самата истина, онова, което той върши, не може да го извърши всеки. Нужно е истинско мъжество…
— Или голяма любов.
— И ти ли вярваш в любовта на Рицаря към кралицата?
— Не вярвам, но ти казвам какво говорят всички. Впрочем, ако тя има толкова много любовници, има ли нещо чудно, че и той й е любовник? Говорят, че дори Барнава е влюбен в нея.
— Все едно. Във всеки случай трябва да признаем, че този рицар има свои хора в Тампъл.
— Възможно е.
Любовта троши всички окови. Тя не признава ключове.
— Лорен!
— О, да, наистина!
— Искаш да кажеш, че и ти вярваш като всички останали?
— Защо да не вярвам?
— Според твоите приказки кралицата трябва да има барем двеста любовници.