Срещу прозорците имаше голяма изправена ракла.
Един от затворниците отвори раклата от любопитство и веднага се дръпна назад.
В тази ракла бяха кървавите дрехи на обезглавените през миналия ден, както и няколко плитки женска коса. Тези неща представляваха печалбата на палача, който ги продаваше на роднините на обезглавените, не му ли заповядаше властта да ги хвърли в огъня.
Разтрепереният Морис с един поглед обхвана цялата тази картина веднага щом отвори вратата.
Той направи три крачки и коленичи пред нозете на Женевиев.
Клетата жена изпищя. Морис задави писъка й с уста.
Лорен плачешком прегърна своя приятел.
Странно нещо! Всички тези събрани на едно място нещастници, на които предстоеше в почти едно и също време да умрат, едва забелязаха картината, която се разкри пред очите им с появяването на Морис.
Всеки гледаше себе си, на никого не му оставаше време да се занимава с другите.
Тримата приятели останаха за минута в няма прегръдка.
Лорен се отскубна пръв:
— И теб ли те осъдиха?
— Да — отвърна Морис.
— Ох, щастие! — прошепна Женевиев.
Радостта на хората, на които им остава един час живот, не може да трае толкова дълго, колкото животът им.
След като огледа Женевиев с онази пламенна и дълбока любов, която толкова дълго бе таил в сърцето си по време на нейното отсъствие, Морис се обърна към Лорен.
— Сега — стисна в дланите си ръцете на Женевиев — нека си поговорим.
— О, да, нека си поговорим — каза Лорен, — ако все още ни остава време за това. Какво искаш да ми кажеш? Говори!
— Ти не си нарушил нито един от законите и си затворен заради мен. Осъдиха те пък заради нея. Женевиев и аз имаме да изплащаме грехове, но ти си невинен и не бива да те наказват заедно с нас.
— Не те разбирам — рече Лорен.
— Лорен, ти си свободен!
— Аз, свободен? — извика Лорен. — Ти си луд!
— Не, не съм луд — спокойно отвърна Морис. — Повтарям, ти си свободен. Ето вземи тази карта за свободно излизане. Ще те питат кой си. Ти само кажи, че си писар в Кармския затвор, че когато си дошъл да попиташ нещо по служба гражданина писар на съдебната палата, от любопитство си му поискал една карта, за да видиш осъдените, и че си ги видял вече, удовлетворил си своето любопитство и сега си отиваш!
— Ти се шегуваш, нали?
— Не, приятелю, не се шегувам. Ето ти картата и веднага излизай. Ти не си влюбен, нямаш нужда да прекараш няколко минути повече с любимата си, преди да отидеш във вечността…
— Но ако е така, Морис — рече Лорен, — ако може да се излезе от тук — нещо, в което аз съвсем не мога да повярвам, заклевам те, защо не направиш така, че първо да спасиш госпожата? Колкото до теб и мен, после ще видим.
— Невъзможно е — отвърна Морис с натежало сърце. — Ето, виж! На картата пише на приносящия гражданин, а не на приносящата гражданка. Но между другото Женевиев няма да се съгласи да живее без мен.
— Ами като тя не иска, защо аз трябва да искам? Да не ме смяташ за по-малко сърцат от една жена?
— Не, приятелю. Напротив, аз те познавам, ти си истински мъж. Но в подобен случай нищо не може да извини твоето упорство. Хайде, Лорен, възползвай се от случая и ни остави удоволствието да мислим за теб като за свободен и щастлив човек!
— Щастлив?! — извика Лорен. — Да не се шегуваш? Щастлив без вас? Че какъв дявол ще търся аз на този свят без вас в Париж? Да не ви виждам повече, да не ви дотягам повече със стиховете си? О, не!
— Лорен, приятелю мой, Лорен!
— Да, настоявам тъкмо защото съм твой приятел! Ако вие сте вън, а аз съм затворен, стените ще съборя, за да се съберем пак. Но да изляза от тук самичък, да тръгна по улиците с наведено чело, с угризения на съвестта, която на всяка крачка ще ми бръмчи в ухото: „Морис! Женевиев!“ Да минавам по улиците, по същите, където съм срещал вас и където в бъдеще ще мога да срещам само вашите сенки — да намразя този Париж, който съм обичал толкова много! О, не, и аз мисля, че хората имат голямо основание да колят царете, когато си спомня за крал Дагобер.
— Какво общо има крал Дагобер с въпроса, който ни занимава сега?
— Какво общо ли? Ами този проклет тиранин нали е казал, че от добра дружина и смъртта дори не бива да ни разделя. Добре ми е тук и тук ще си остана!
— Клетият Лорен! — каза Морис. — Клетият Лорен! Женевиев мълчеше, но гледаше към Лорен с очи пълни със сълзи.
— Ти жалиш за своя живот — каза Лорен на Морис.
— Да, заради нея.
— А пък аз нямам за какво да съжалявам за моя. Не го жаля дори заради Богинята на разума, която — забравил съм да ви кажа това — напоследък тъй зле се отнасяше с мен, че няма да има нещастието да се утеши като другата Артемида, древната. Ще си умра ей така, спокоен и весел. Ще се смея на глупаците, които ще тичат подир колата ни, ще издекламирам едно хубаво четиристишие на господин Сансон, а после — лека нощ… А, не, чакай, чакай!