Лорен се замисли.
— Тъй, тъй — рече той, — тъй. Искам да изляза за малко! Аз си знаех, че няма кого да обичам навън, но забравих, че все пак има един човек, когото мразя изключително много! Колко е часът?
— Три и половина.
— Има още време, дяволите да го вземат, има още време!
— Разбира се, че има — извика Морис. — В съда имат да осъдят още девет души и процесите не могат да свършат по-рано от пет часа. Разполагаме с цели два часа!
— Точно това ми трябва на мен! — рече Лорен. — Дай бързо картата! Дай ми я, Морис, и ми дай назаем един франк!
— О, Боже мой! — прошепна Женевиев. — Какво искате да правите?
Морис лекичко стисна ръката й. За него главното беше Лорен да излезе.
— Нещо изключително важно се върти в главата ми — отговори Лорен.
Морис извади кесията си и я подаде на Лорен.
— В името на Господа Бог, давай сега по-бързо картата! О, не — сети се той. — Не в името на Господа Бог, а в името на Върховното Същество!…
Морис му подаде и картата.
Лорен целуна ръка на Женевиев, а после, като се възползва от момента, когато вкарваха нови осъдени, прескочи дървените чинове и застана пред главната врата.
— Я, какво виждам, този се гласи да бяга! — рече единият от жандармите.
Лорен се изправи и показа картата.
— Виж първо това — рече той, — гражданино жандарм, и после се произнасяй!
Жандармът позна подписа на писаря, но бе от онази категория хора, които се отнасят по принцип с недоверие към всичко.
Тъкмо в тази минута случайно влизаше писарят, който все още продължаваше да трепери заради неблагоразумието да даде подписа си.
— Гражданино писар — рече жандармът, — с тази карта един човек иска да излезе от залата на мъртвите. Подписът верен ли е?
Писарят се разтресе от страх. Тъй като беше уверен, че ако повдигне глава, ще съзре наглото и страшно лице на Димер, той грабна картата и отвърна:
— Да, да, верен е!
— След като е така — рече Лорен, — върни ми картата!
— Не — отговори писарят, накъса картата на хиляди парченца. — Тези карти служат само за един път!
Лорен се стъписа за миг.
„По дяволите! — каза си той. — Преди всичко трябва да внимавам, да го убия съвсем сигурно!“
И излезе навън.
Морис бе проследил Лорен отдалеч с твърде разбираемо вълнение. След като го видя да излиза, той каза на Женевиев с възбуда в гласа, която силно наподобяваше радост:
— Отърва се! Скъсаха картата и вече не може да влезе обратно при нас. Впрочем дори и да дойде, ще бъде късно. Съдът скоро ще свърши. В пет часа нас вече няма да ни има.
Женевиев въздъхна и тръпки я побиха.
— Притисни ме по-силно — рече тя. — И не ме оставяй повече. Боже мой, не е ли възможно гилотината да ни свърши двамата с един удар, за да издъхнем едновременно?!
Те се отдръпнаха в най-крайния ъгъл на тъмната зала. Женевиев седна съвсем близо до Морис и обгърна с ръце шията му. Те замряха в прегръдките си.
Половин час измина така.
LII
Изведнъж се понесе силна врява. Влязоха жандарми, а след тях връхлетяха Сансон и помощниците му. Те носеха огромен товар въжета.
— Ох, скъпи, скъпи! — прошепна Женевиев. — Ето го фаталния миг, чувствам се слаба!
— Но не правите добре — изгърмя гласът на Лорен.
Не правите добре, наистина, защото смъртта е все пак свобода!
— Лорен, Лорен! — извика отчаян Морис.
— Стиховете ми не са добри, нали? — каза Лорен. — Съгласен съм с теб. От вчера насам съчинявам страшно глупави стихове.
— Ха, нямам си друга работа, за това ще се грижа сега! — каза Морис. — А ти пак си дошъл, нещастнико, пак си дошъл!
— Ако не ме лъже паметта, ние тъй се бяхме уговорили. Но слушай, и вие също слушайте, госпожо. Вижте какво ще ви кажа!
— Боже мой, Боже мой! — възкликна Морис.
— Остави ме да се изкажа де! Остави ме, не ни остава много време. Исках да изляза, за да купя нож.
— За какво ти е потрябвал нож?
— Исках с него да убия добрия Димер. Женевиев настръхна.
— А! — възкликна Морис. — Сега разбирам…
— Купих нож — продължи Лорен. — Сега ще ти кажа какво мислех, и ще видиш колко умен човек е твоят приятел. Толкова умен, че вече започвам да мисля: аз би трябвало да стана математик, а не поет! За нещастие, късно е. Та ето какво си мислех. Внимавай добре в моята логика: господин Димер сам компрометира жена си. Господин Димер дойде в съда, за да присъства на процеса й. Господин Димер няма да се лиши и от удоволствието да я види как отива на гилотината, особено поради това, че ще я придружаваме ние. Ще ида прочее — рекох си — да го открия в първите редици на зрителите. Ще седна до него, ще му кажа: „Добър ден, господин Димер!“ и ще забия в ребрата му ножа си.