Морис поднесе джоба си към своя приятел. Лорен, както седеше, се обърна с гръб, пъхна ръката си и взе ножчето, после наново се завъртя и Морис помогна да разтворят ножчето. След това, като взе ножчето между зъбите си, Лорен преряза въжето, с което бе вързан.
Освободен вече, Морис направи същата услуга на Лорен.
— Побързай, на Женевиев й е лошо — прошепна Лорен. За да свършат цялата операция по срязването на въжетата, Морис беше оставил Женевиев, а тя, сякаш цялата й сила идваше от него, бе навела глава със склопени очи.
— Женевиев — рече Морис, — Женевиев, отвори очи, скъпа. Остават ни още няколко минути да се гледаме…
— Става ми лошо от въжето — прошепна Женевиев. Морис я отвърза.
Тя веднага отвори очи. Лицето й бе прелестно.
С едната си ръка Женевиев обгърна врата на Морис, с другата хвана Лорен за ръката и така тримата хвърлиха по един признателен поглед към небето. В нозете им други двама осъдени стояха тъпо, ослепели, полуживи.
Народът, който ругаеше тримата приятели, докато бяха седнали, щом се изправиха на крака, млъкна.
Показа се ешафодът.
Морис и Лорен го видяха. Женевиев гледаше само в Морис.
Спряха колата.
— Обичам те, Женевиев — рече Морис. — Обичам те!
— Първо жената, първо жената! — извикаха хиляди гласове.
— Благодаря ти, народе — рече Морис. — Кой казваше, че народът бил жесток?
Морис вдигна Женевиев на ръце и допря устни до нейните. После я свали и я предаде на Сансон.
— Кураж! — крещеше Лорен. — Кураж!
— Имам кураж — отвърна Женевиев. — Имам кураж!
— Обичам те! — шепнеше Морис. — Обичам те!
Това не бяха жертви на ножа. Това бяха приятели, които се радваха на смъртта си.
— Сбогом! — извика Женевиев на Лорен.
— Сбогом! — извика Лорен. Женевиев легна под фаталния нож.
— Сега ти! — каза Лорен.
— Не, ти! — викна Морис.
— Слушай — рече Лорен. — Вика те! Женевиев наистина бе издала последния си зов: — Ела!
Зовеше самата любов.
Силен вик разтърси множество. Грациозната глава бе паднала.
Морис тръгна. Побеждаваше ли така любовта?
— Така трябва! — каза Лорен. — Трябва да има логика. Слушаш ли ме, Морис?
— Да.
— Тя те обичаше, убиват я първа. Ти не си осъден, умираш втори. Аз нищо не съм сторил, но тъй като съм по-голям злодей от вас, минавам последен — ето ти я републиката.
И ето как с логиката се обяснява всичко!
— Гражданино Сансон, аз исках да ти посветя едно четиристишие, но както виждам, ще трябва да се задоволиш само с два стиха!
— Обичах те! — прошепна Морис, завързан за фаталната дъска, с усмихнати устни към главата на Женевиев. — Обич…
Заедно с главата желязото пресече и последната му дума.
— Сега е мой ред! — извика Лорен и скочи на ешафода. — Но побързайте, защото главата ми ще се пръсне… Гражданино Сансон, изядох ти два стиха, но ти ги изплащам с един каламбур.
Сансон завърза и него.
— Чакай малко — рече Лорен, — модно е, когато мрем, да викаме: „Да живее какво да е.“ Едно време хората викаха: „Да живее кралят!“, но крал вече няма. Честна дума, да живее Сансон, който ни събра заедно и тримата!
Главата на великодушния момък се търкулна при главите на Морис и Женевиев.