III
Като остана сам с жената, Морис за минутка се посмути. Страхът тя да не го лъже, привлекателността и, смътното угризение на чистата му републиканска съвест — всичко това доста го пообърка, докато той се реши да й подаде ръката си.
— Къде отивате, гражданко? — попита най-сетне той.
— Уви, господине! — отвърна жената. — Много далеч…
— Все пак…
— До Ботаническата градина.
— Добре, да вървим.
— Ах, Боже мой — рече непознатата. — Виждам, че ви създавам големи затруднения. Но ако не бях тъй нещастна и ако знаех, че ме заплашва само най-обикновена опасност, нямаше да злоупотребявам с вашето великодушие.
— Но, най-сетне, госпожо — каза Морис, който веднага щом остана насаме с нея, изостави речника на републиката и заговори като човек, — за Бога, кажете ми как се озовахте по улиците на Париж в този час? Вижте, освен нас двамата по улиците няма жива душа.
— Господине, аз ви казах: ходих по работа до едно място. Тръгнах по пладне, без да знам нищо, цялото време прекарах в една отдалечена къща…
— Да — прошепна Морис, — в някоя къща на бившите тирани, в някое убежище на аристократи. Признайте си, гражданко, че като искате моето покровителство, в същото време вие се подигравате с лековерието, с което изпълнявам вашето желание.
— Аз ли? — удиви се жената. — Как така?
— Без съмнение, републиканец, който би ви послужил като водач, не върши нощем друго, освен да изневерява на каузата си.
— Не, гражданино — каза живо непознатата, — вие грешите. Аз обичам републиката точно толкова, колкото и вие.
— Ако е тъй, гражданко, ако наистина сте добра патриотка, вие няма защо да се криете. Откъде казахте, че идвате?
— Ох, господине, смилете се! — помоли жената.
В думата „господине“ непознатата вложи толкова свенливост, че Морис вече престана да се съмнява в чувството, което обръщението съдържаше.
„Явно е — каза си той, — че тази жена се връща от любовна среща.“
От тази мисъл, кой знае защо, му стана тежко на душата.
Морис мълча някое време.
Междувременно двамата нощни пътници стигнаха до улица Верер. Срещнаха ги два-три патрула, които не им обърнаха особено внимание. Но последният патрул създаде известни затруднения на офицера. Морис беше принуден да каже името и адреса си.
— Добре — каза офицерът, — нещата около теб са ясни, а гражданката?
— Какво, тази гражданка ли?
— Коя е тя?
— Сестра на жена ми. Офицерът ги пусна да минат.
— Женен ли сте, господине? — попита непознатата.
— Не, госпожо, защо питате?
— Защото, ако не сте женен — рече замислено младата жена, — по-лесно би било за вас да казвате, че съм ваша жена…
— Госпожо — отвърна Морис, — думата съпруга е нещо свещено, което не се произнася така лесно. А аз нямам честта да ви познавам дори.
Този път и жената се почувства неловко. Тя се смълча. Минаваха по моста Мари.
Младата жена, колкото повече се приближаваше до своята цел, толкова повече ускоряваше стъпка. Минаха и моста Турнел.
— Ето ни, струва ми се, във вашия квартал — рече Морис, когато стъпиха на Сен Бернар.
— Да, гражданино — каза непознатата, — но аз именно тук най-много се нуждая от вашата помощ.
— Да си кажа истината, госпожо, от една страна, вашето присъствие не ми позволява да бъда нескромен и нахален, но от друга, правите всичко възможно, за да възбудите моето любопитство. Не е честно. Бъдете малко по-доверчива, аз заслужавам това. Ще ми направите ли удоволствието да ми кажете с кого разговарям?
— Вие говорите, господине — рече жената усмихнато, — с една жена, която сте спасили от най-голямата опасност, каквато може да й се случи, и която цял живот ще ви остане признателна.
— Не искам чак толкова много, госпожо. Можете поне името си да ми кажете.
— Невъзможно е — бе краткият отговор.
— Щяхте да го кажете на първия пост, ако ви бях отвел там.
— Не, никога — извика непознатата жена.
— Но в такъв случай биха ви хвърлили в затвора!
— Бях решена на всичко!
— Но затворите в тези времена…
— Значат ешафод, знам това!
— И вие бихте предпочели ешафода?
— По-добре ешафод, отколкото предателство… Да издам името си е равносилно на предателство…
— Прав бях, когато ви казах, че ме карате да играя твърде странна роля за един републиканец.
— Вие играете ролята на великодушен човек. Срещате жена, която закачат, не й се присмивате и не я презирате, при все че на вид е от простолюдието. За да я спасите, я придружавате до мръсния квартал, където живее. Това е всичко, нищо повече.
— Така е, имате право, ако се погледне отгоре на нещата. Щях да мисля по този начин, ако не ви бях видял, ако не бях разговарял с вас. Но вашата красота, речникът ви, изяществото на жестовете, съвсем противоположно на впечатлението от облеклото, най-накрая, бедняшкият квартал, където казвате, че живеете, всичко това ми доказва, че във вашето поведение се крие някаква тайна. Вие мълчите… добре, няма да говоря повече. Далече ли сме от вашия дом, госпожо?