„Тъжно същество. Но защо си помисли, че ме познава?“ Дънк се замисли над халбата ейл.
Агнешкото се оказа най-вкусното, което изобщо бе ял, а патицата беше още по-вкусна, сготвена с череши и лимони и съвсем не толкова мазна като повечето. Ханджийката донесе и грах в масло, и овесен хляб, още горещ от фурната. „Ей това значи да си рицар — каза си Дънк, докато осмукваше последното късче месо от кокала. — Добра храна и ейл на корем и никой, който да ме шамароса по врата.“ Взе си втора халба ейл с яденето, трета да го полее и четвърта, защото нямаше кой да му каже, че не може, а когато приключи, плати на стопанката със сребърен елен и пак му върнаха цяла шепа медници.
Когато излезе навън, беше съвсем тъмно. Стомахът му беше пълен и кесията малко поолекнала, но се чувстваше добре, щом тръгна към конюшнята. Чу напред конско цвилене.
— Кротко, кротко — рече момчешки глас.
Дънк забърза намръщен.
Завари конярчето яхнало Гръм и облякло ризницата на стареца — тя беше по-дълга от него. Бе килнало шлема назад на голата си глава, за да не покрива очите му. Изглеждаше много решително и абсолютно нелепо. Дънк спря на прага на конюшнята и се засмя.
Момчето вдигна очи, изчерви се и скочи на земята.
— Милорд, не исках да…
— Крадец. — Постара се да го каже сериозно. — Смъквай тая броня и се радвай, че Гръм не те е ритнал в глупавата глава. Той е боен кон, не момчешко пони.
Момчето свали шлема, хвърли го на сламата и заяви дръзко:
— Мога да го яздя не по-зле от вас.
— Затваряй си устата, наглост няма да търпя. И ризницата, хайде, сваляй я. Какво си мислиш, че правиш?
— Как да ви го кажа със затворена уста? — Момчето се изсули от ризницата и я пусна да падне.
— Можеш да си я отвориш, за да отговориш — рече Дънк. — Сега вдигни ризницата, изтупай прахта и я върни там, откъдето си я взел. И шлема също. Нахрани ли конете, както ти казах? И изтърка ли Блага стъпка?
— Да. — Момчето изтръска сламата от ризницата. — Отивате в Ашфорд, нали? Вземете ме с вас, сир.
Ханджийката го беше предупредила за това.
— А какво ще каже майка ти?
— Майка ми ли? — Момчето сбръчка лице. — Майка ми е мъртва, нищо не може да каже.
Дънк се изненада. Не беше ли ханджийката майка му? Може би просто чиракуваше при нея. Главата му беше леко замаяна от ейла.
— Сирак ли си? — попита колебливо.
— А ти? — подхвърли момчето в отговор.
— Бях, някога — призна Дънк. „Докато старецът не ме прибра.“
— Ако ме вземеш с теб, мога да съм ти скуайър.
— Не ми трябва скуайър.
— На всеки рицар му трябва скуайър — каза момчето. — На тебе май ти трябва повече, отколкото на всеки друг.
Дънк вдигна заканително ръка.
— А на теб май ти трябва шамар по врата, както ми се струва. Напълни ми чувал с овес. Потеглям за Ашфорд… сам.
И да беше уплашено, момчето го прикри добре. Постоя предизвикателно, скръстило ръце, но точно когато Дънк вече се канеше да вдигне ръце от него, се обърна и тръгна да донесе овеса.
Дънк се успокои. „Жалко, че не мога да… но то ще живее по-добре тук в хана, по-добре, отколкото ако стане скуайър на странстващ рицар. Да го взема няма да е добрина.“
Само че още усещаше разочарованието на хлапака и щом се качи на Блага стъпка и взе повода на Гръм, реши, че един меден петак може да го ободри.
— Дръж, момче, за помощта.
Метна му монетата с усмивка, но конярчето не посегна да я улови — тя падна в пръстта между босите му стъпала и то я остави да лежи там.
„Ще я щипне веднага щом се отдалеча“, каза си Дънк. Обърна кобилата и излезе от хана, повел другите два коня. Дърветата бяха яркозелени на лунната светлина и небето беше безоблачно и осеяно със звезди. Но когато подкара надолу по пътя, усещаше погледа на конярчето в гърба си, унило и смълчано.
Когато Дънк дръпна юздите в края на широкия Ашфордски лъг, следобедните сенки вече се удължаваха. Три реда павилиони вече бяха вдигнати на тревистото поле. Някои бяха малки, други големи; някои четвъртити, други кръгли; някои от корабно платно, други от лен или коприна. Но всички бяха ярко оцветени, с дълги знамена, веещи се на централните пилони, по-ярки от поле с диви цветя, пищно червено и слънчево жълто, безброй оттенъци на зелено и синьо, черно, сиво и пурпур.
Старецът беше яздил с някои от тези рицари. Други Дънк знаеше от истории, разправяни в гостилници и край лагерни огньове. Макар така и да не беше научил магията на писмото и четмото, старецът беше неумолим, станеше ли дума за ученето му на хералдика, и често го упражняваше, докато яздеха. Славеите бяха на лорд Карън от Блатата, толкова изкусен с лирата, колкото и с пиката. Коронованият елен беше на сир Лайънъл Баратеон, Смеещата се буря. Дънк различи ловеца на Тарли, пурпурната мълния на дома Дондарион, червената ябълка на Фосоуей. Ей там ревеше лъвът на Ланистър, златен на огненочервено поле, а там тъмнозелената морска костенурка на Естермонт плуваше през светлозелено поле. Кафявата палатка под червен жребец можеше да е само на сир Ото Бракън, наречен Звяра на Бракън, откакто бе убил лорд Куентин Блекууд преди три години на турнир край Кралски чертог. Дънк чу, че сир Ото ударил толкова здраво със затъпената дълга брадва, че разбил забралото на лорд Блекууд и лицето под него. Видя и няколко знамена на Блекууд, на западния край на лъга, колкото се може по-далече от сир Ото. Марбранд, Малистър, Каргил, Уестърлинг, Суан, Мълъндор, Хайтауър, Флорент, Фрей, Пенроуз, Стоукуорт, Дари, Парън, Уайлд. Като че ли всеки благороднически род на запад и юг беше пратил по някой и друг рицар на Ашфорд да види прекрасната девица и да влезе в дръзките двубои в нейна чест.