Двете групи стигнаха едновременно до кръстопътя и ди Ферей си размени любезни кимвания с рицарите от братството, стабилни, съвестни мъже като самия него. Поклонниците оглеждаха любопитно фините траурни дрехи на Иста. Една набита румена възрастна жена — „та тя не е по-стара от мене“ — я поздрави с мила усмивка. След миг на несигурност Иста изкриви устни в отговор и кимна. Ди Ферей беше спрял коня си между поклонниците и Иста, но функцията му на жив щит пропадна, когато набитата жена дръпна юздите на коня си, а после го пришпори в тръс и го заобиколи.
— Боговете да ви дадат добър ден, милейди — изпухтя жената. Дебелият й петнист кон беше натоварен с издути до пръсване дисаги и други торби, завързани с канап за тях, които се полюшваха опасно също като ездачката. Животното намали съвсем ход, а жената си пое дъх и нагласи сламената си шапка. Беше със зеленото на Майката, в тъмни вдовишки нюанси, които не се връзваха особено, но оплетените панделки по ръкава й се редяха във всичките пет варианта — синьо, оплетено с бяло, зелено с жълто, червено с оранжево, черно със сиво и бяло с кремаво.
След кратко колебание Иста кимна отново.
— И на вас.
— Ние сме поклонници от цяла Баошия — разговорливо подхвана жената. — Пътуваме за Тарион, към светилището на чудотворната смърт на канцлер ди Жиронал. Е, с изключение на добрия сер ди Брода ей там. — Тя кимна към един възрастен мъж в убито кафяво с ширит в червено и оранжево, който беше знак за вярност към Сина на есента. До него яздеше млад мъж в по-ярки дрехи, който проточи врат над коня на спътника си да се намръщи предупредително на жената в зелено. — Води сина си, ей този. Хубав момчурляк, нали?
Младежът се дръпна отвратено и впери поглед право напред, като се изчерви силно, сякаш за да е в тон с панделките на ръкава си. Баща му пък не успя да скрие усмивката си.
— Води го в Кардегос да го приемат в ордена на Сина, като татко му някога, тъй де. Церемонията ще я извърши свещеният генерал, самият царевич-консорт Бергон! Така ми се ще и аз да можех да го видя. Казват, че бил красавец. То по ония ибрийски брегове, отдето дойде, се раждат хубави мъже. Ще трябва да си намеря някаква причина и аз да се помоля в Кардегос, та да си оплакна старите очи.
— Така е — неангажиращо каза Иста по повод на това колоритно, но като цяло вярно описание на зет й.
— Аз съм Кариа от Палма. Там бях сарашка съпруга, последно де. Сега съм вдовица. Ми вие, милейди? Тоз намусен господин сигурно ви е съпруг?
Кастеланът, който следеше с очевидно неодобрение фамилиарния тон на жената, понечи да обърне коня си и да прогони досадницата, но Иста вдигна ръка.
— Спокойно, ди Ферей. — Той вдигна вежди, но после сви рамене и не каза нищо.
Иста се обърна към поклонничката:
— Аз съм вдовица на… от Валенда.
— А, тъй ли? Че то и аз съм такава — бодро отвърна жената. — Първият ми мъж беше оттам. Аз съм погребала трима съпрузи общо де. — Обяви го така, сякаш е постижение. — Е, не в общ гроб, разбира се. Поотделно. — Тя килна любопитно глава, измервайки с поглед траурните дрехи на Иста. — Вий вашия да не би наскоро да сте го погребали? Жалко. Нищо чудно, че изглеждате толкова тъжна и бледна. Е, мила, трудно е, особено първия път, да знаеш. В началото ти се иска да умреш — при мене така беше, — но това си е само от страх. Нещата пак ще се наредят, не се притеснявай.
Иста се усмихна за миг и поклати леко глава в знак на несъгласие, но не си направи труда да поправи заблудата й. Ди Ферей явно го сърбеше да тури край на разговорливостта на жената, като обяви ранга и положението на Иста, и по подразбиране своите собствени, и навярно да я прогони, но Иста с известно учудване си даде сметка, че й е приятно да разговаря с Кариа. Бърборенето на вдовицата не я дразнеше и не й се искаше жената да млъкне.
Такава опасност явно не съществуваше. Кариа от Палма сочеше един след друг спътниците си, като засипваше Иста с безкрайни подробности за положението им в обществото, произхода им и към кое свещено място са тръгнали, а ако въпросните личности яздеха достатъчно далеч от тях, добавяше и коментари относно маниерите и моралността им. Освен възрастния посветен на Сина на есента и изчервеното му момче, групата включваше четирима мъже от едно тъкаческо братство, тръгнали да се помолят на Бащата на зимата за благоприятен изход от някакво съдебно дело; мъж с панделки на Майката на лятото, поел на път да се помоли за дъщеря си, която скоро щяла да ражда; и една жена със синьото и бялото на Дъщерята на пролетта, която бе тръгнала да измоли съпруг за своята щерка. Тъничка жена в хубава зелена роба на дякон от ордена на Майката, в компанията на камериерка и двама слуги, най-неочаквано се оказа ревизор, а не акушерка или лекарка. Търговец на вино пътуваше, за да изкаже благодарност и да изпълни клетвата си към Бащата заради успешното завръщане на кервана си, който почти се бил изгубил предната зима в снежните планински проходи към Ибра.