— Добре ли си?
— Да, да, нищо ми няма. Какво казваше? — Мередит остави настрана бродерията и уви кърпичката около пръста си.
— Попитах те, дали някога си мислила за Гейбриъл Банър. Сега той е граф Уайлд, нали знаеш.
— Разбрах, че се е върнал в Англия — Мередит взе чая си и отпи една мъничка глътчица. — А на въпроса ти, ще ти кажа, че много се старая въобще да не се замислям за ужасните събития от онази нощ. Каква идиотка съм била!
— Ти искаше Гейбриъл да те спаси от женитбата с Траубридж — Фийби седна обратно на мястото си и отново подпря крак на табуретката. Полите на тъмнозелената й муселинена рокля покриваха глезените й. — Много добре помня всичко.
— Сигурно — сухо отвърна Мередит. — Не само че ме насърчи в глупостта ми, но именно ти ми помогна да навържем чаршафите, с които се спуснах от прозореца на спалнята ми.
— Беше толкова вълнуващо. Когато Гейбриъл препусна с теб в нощта, аз си помислих, че това е най-романтичното нещо, което някога съм виждала.
— То бе истинско бедствие — измърмори Мередит. — Слава богу, че Антъни веднага разбра какво става и ни последва незабавно. Кълна се, никога не съм се радвала толкова, че виждам скъпия ни брат, макар че той бе направо бесен. Когато стигнахме в покрайнините на Лондон, вече се бях осъзнала, разбира се, но Гейбриъл все още държеше да ме спаси от Траубридж.
— Макар да бе променила решението си?
Мередит поклати глава.
— Трябва да познаваш Гейбриъл, за да разбереш колко трудно е да го разубеди човек. Когато го помолих да обърне каретата и да ме заведе у дома, той си помисли, че просто съм се поддала на страховете си. Предполагам, че не бива да го виня за това заключение. В онези дни бях толкова кротка и послушна. Дори все още не мога да повярвам, че се съгласих да избягам с него.
— Ти бе много уплашена от сватбата с Траубридж.
Мередит се усмихна на спомена.
— Толкова глупава съм била! Траубридж е най-добрият съпруг, за когото една жена може да мечтае. Проблемът е, че тогава не го познавах истински. Господи, само бях танцувала с него един-два пъти и направо ме плашеше.
— Затова помоли Гейбриъл да те спаси?
— Да — Мередит сбърчи нослето си. — За нещастие, неговата представа за спасяването ми беше малко по-различна от моята. По пътя Гейбриъл съвсем ясно ми даде да разбера, че смята да се ожени за мен в Гретна Грийн1. Аз, естествено, бях ужасена. Не знаех, че планът му е бил точно такъв.
— А какво си мислеше, че смята да прави, когато се съгласи да те спаси?
— Не бях се замисляла за това. Просто исках да избягам и Гейбриъл изглеждаше точно от онзи тип хора, към които човек инстинктивно решава да се обърне за помощ при някое приключение. Той създаваше впечатлението, че може чудесно да се справи с подобни неща.
— Разбирам — Гейбриъл очевидно се беше променил през годините, мрачно си помисли Фийби. Той несъмнено се бе справил с онзи разбойник в Съсекс отлично. Все пак тя трябваше да си признае, че приключението й с него бе наистина вълнуващо.
— Скоро разбрах, че като съм се съгласила да избягам с Гейбриъл, всъщност съм скочила от тигана в огъня — заключи Мередит.
— Значи не съжаляваш, че се върна у дома през онази нощ?
Мередит огледа елегантно обзаведената дневна с дълбоко задоволство.
— Всяка сутрин от живота си благодаря на бога, че се отървах от бягството с Уайлд. Не съм много сигурна, че татко и Антъни са били прави, като казаха, че е искал само наследството ми, но съм убедена, че той щеше да е ужасен съпруг.
— Защо? — попита Фийби, без да може да сдържа любопитството си.
Мередит я погледна с лека изненада.
— Не съм много сигурна, да си кажа право. Всичко, което знам, е че той ме плашеше. Въобще не се държа както подобава на един джентълмен. Направо ми изкара ума при онова ужасяващо пътуване на север, щом искаш да знаеш. След първите няколко мили вече бях напълно отвратена от него и направо се разплаках.
— Разбирам — Фийби си спомни краткия миг, прекаран в обятията на Гейбриъл. Беше страшно ядосана, но със сигурност не бе отвратена от заплашителната му прегръдка.
Всъщност, като се замислеше, целувката на Гейбриъл беше най-вълнуващото нещо в целия й живот. Фийби не бе спала цяла нощ и до зори бе мислила за тази изгарящо чувствена прегръдка. Спомените все още я преследваха.
— Мислиш ли, че сега, като се върна в Англия и получи титлата си, той ще се осмели да се покаже в обществото?
— Моля се да не го направи — Мередит потрепери. — През последните осем години непрекъснато се страхувах да не се върне. Само мисълта за това ме кара да треперя от страх.