Николай Гогол
Рим
(откъс)
Опитай се да погледнеш мълнията, когато, разцепила черните като въглен облаци, затрепти непоносимо с цял потоп от блясък. Такива са очите на жителката на градчето Албано — Анунциата. Всичко в нея напомня ония антични времена, когато мраморът е оживявал и скулптурните длета са блестели. Гъстата смола на косите й се издига на два пръстена в тежка плитка над главата и пада на четири дълги къдрици върху шията. Както и да извърне тя блестящия сняг на лицето си — нейният образ цял се отпечатва в сърцето. Застане ли в профил — профилът й излъчва дивно благородство и красотата на очертанията, каквито художествената четка никога не е създавала, се хвърля в очи. Обърне ли тила си с прибрани нагоре чудесни коси и покаже отблясналата отзад шия и красотата на никога невиждани досега рамене — и така тя е пак прекрасна. Ала по-чудесно от всичко е, когато погледне направо с очите си в други очи и от това сърцето ти изстива и замира. Нейният плътен глас звънти като мед. Ни една гъвкава пантера не може да се сравни с нея по бързина, по сила и гордост на движенията. Всичко в нея — от раменете до приличните на антична статуя нозе и до последното пръстче на крака й — е венец на творението. Дето и да отиде, тя носи със себе си цяла картина: привечер ли, когато бърза за фонтана с кована медна кана на главата — тя се изпълва с чудната хармония на околната местност; по-леко потъват в далечината чудесните линии на албанските гори, по-синя е дълбочината на римското небе, по-изправен се извишава кипарисът и красавицата на южните дървеса — римската линия, се очертава по-тънко и по-чисто на небето със своя чадърообразен, почти плаващ във въздуха, връх. И всичко — и самият фонтан, където вече са се струпали по мраморните стъпала една над друга гражданките на Албано, които разговарят със своите силни сребърни гласове, докато водата удря като звънлива елмазена дъга в подложените поредно бакърени чебури, и самият фонтан, и тълпата — всичко това сякаш е само за нея, за да може по-ярко да се подчертае тържествуващата красота, за да се види как тя предвожда всички, тъй както царицата предвожда своите придворни. В празничен ден ли, когато тъмната галерия от дървета, която води от Албано до Кастело Гандолфо, е изпълнена с празнично пременени хора, когато под здрачените й сводове се мяркат франтове в кадифено облекло с ярки колани и златисти цветя на пухкавите си шапки, когато мулета с полузатворени очи вървят или препускат, като носят живописно върху себе си стройните и снажни албански или фраскатански жени, чиито бели накити по главите блестят отдалеч, или пък съвсем неживописно мъкнат с усилие, като се спъват, някой дълъг, неподвижен англичанин в зеленикава непромокаема мушама, свил нозете си в остър ъгъл, за да не се тътрят по земята, или пък носят художник в блуза, с дървено сандъче на ремък и с хубавичка вандайковска брадичка, а сянката и слънцето играят последователно по цялата група — и тогава, и в тоя празничен ден, с нея е много по-хубаво, отколкото без нея. Тя се откроява цяла, блестяща и искряща сред здрачната тъмнина в дълбочините на галерията. Пурпурният плат на нейната албанска премяна пламва като горящ въглен, докоснат от слънцето. Чуден празник излъчва към всички лицето й. И когато я срещнат, спират като вкаменени: и франтът с цвете на шапката, който възкликва неволно; и англичанинът в зелената мушама, върху чието неподвижно лице се изписва въпросителен знак; и художникът с вандайковска брадичка, който остава по-дълго от всички на едно място и си мисли: „Какъв прекрасен модел би била тя за Диана, за гордата Юнона, за съблазнителните грации и за всички жени, които биха могли да се нарисуват на платно!“ И в същото време мисли още по-дръзко: истински рай ще бъде, ако такова чудо би украсило завинаги неговото скромно ателие!
Ала кой е тоя, чийто поглед се е впил неотразимо подире й? Кой дебне нейните думи, движенията й и движенията на мислите по нейното лице? Двайсет и пет годишен юноша, римски княз, потомък на фамилия, която е била някога честта, гордостта и безславието на средните векове, сега догаряща самотно във великолепен дворец, изпълнен с фрески от Гварчино и Карачи, с потъмняла картинна галерия, с избледнели стъкленици, с лазурни маси и побелял като сняг maestro di casa1. Римските улици го видяха наскоро, понесъл своите черни очи, които хвърляха пламък изпод метнатия през рамото плащ, носът с антична линия, и подчертан от бялото като слонова кост чело и от падналата върху него въздушна копринена къдрица. Той се яви в Рим след петнайсетгодишно отсъствие, яви се като горд юноша, вместо доскорошното дете.