— Току-що. Най-после. Не ме обвинявай, ако не ти хареса къде съм им казала да ги сложат.
— Защо си ядосана?
— Заради проклетия телефон. На всеки петнайсет минути някакъв кретен търси Лили. Каквато и да е тя, сигурно е много богата.
Пиърс имаше чувството, че там, където е Лили, парите нямат значение, но замълча.
— Още ли я търсят? Обещаха ми, че до три часа ще свалят страницата й от уебсайта.
— Преди пет минути се обади някакъв тип и преди да успея да кажа, че не съм Лили, попита дали ще му направя масаж на простатата. Отвратително.
Пиърс се усмихна, но положи усилия гласът му да прозвучи сериозно.
— Съжалявам. Дано бързо да наредят мебелите и да си тръгнеш веднага щом приключат.
— Слава Богу.
— Щях да дойда, но се налага да отида в Малибу.
— В Малибу? Какво ще правиш там?
Пиърс съжали, че е споменал за това. Беше забравил, че Моника не одобрява действията му.
— Не се притеснявай. Няма нищо общо с Лили Куинлан — излъга той. — Искам да питам нещо Коуди Зелър.
Знаеше, че думите му звучат неубедително, но нямаше какво друго да каже. Затвори и прибра тефтера в раницата си.
10
Пътуването на север по магистрала Пасифик Коуст беше бавно, но приятно. Слънцето печеше, но Пиърс бе смъкнал стъклата и гюрука на колата. Не си спомняше кога за последен път бе минавал по този маршрут. Вероятно когато с Никол отидоха в „Джефри“, ресторант с изглед към Тихия океан, предпочитан от кинозвездите в Малибу.
Стигна до града, намали и започна да търси жилището на Зелър. Не беше взел адреса и трябваше да познае къщата, която не бе виждал повече от година. Всички сгради бяха долепени една до друга и си приличаха. Нямаха морави отпред.
Забеляза черния ягуар на Зелър, паркиран пред затворения гараж. Коуди отдавна го бе превърнал незаконно в работилница и плащаше наем за гаража на съседа за безопасността на колата на стойност деветдесет хиляди долара. Ягуарът беше навън и това означаваше, че Зелър или току-що се е прибрал, или се готви да излиза. Хенри бе дошъл навреме. Направи обратен завой и спря зад ягуара, като внимаваше да не удари бронята на безценното возило на Коуди.
Вратата на къщата се отвори преди Пиърс да посегне към звънеца. Зелър или го бе видял на някоя от камерите, монтирани под стрехите, или Хенри бе попаднал в обсега на сензор за движение. Коуди беше единственият човек, който можеше да се сравни с него по отношение на параноята. Вероятно това ги бе сближило в Станфорд. Когато бяха първокурсници, Зелър често развиваше теорията, че президентът Рейгън е изпаднал в кома след покушение върху него през първата година след встъпването му в длъжност и е заменен от двойник, марионетка в ръцете на крайно десните. Всички се смееха, но Коуди говореше сериозно.
— Доктор Стрейнджлав3, предполагам? — каза Зелър.
— Майн фюрер, може ли да вляза? — отговори Пиърс.
Това беше стандартният им поздрав, откакто бяха гледали филма на Кубрик в Сан Франциско.
Стиснаха ръце по начин, измислен от групата приятели, към която се числяха в колежа. Бяха се нарекли Обречените, по романа на Рос Макдоналд4, в който се разказваше за недоволни младежи бунтари, сърфиращи по калифорнийското крайбрежие. Извиха пръсти като куки, после бързо ги стиснаха три пъти, сякаш помпаха гумена топка за кръвна банка. Обречените продаваха кръв и плазма, за да си купуват бира, марихуана и компютърни програмни продукти.
Хенри не бе виждал Зелър повече от два месеца. Косата на Коуди не бе подстригвана оттогава и бе изрусяла от слънцето, неподдържана и хлабаво завързана на опашка на гърба. Беше с рекламна тениска на „Зума“, широк панталон и кожени сандали. Кожата му имаше тъмен слънчев загар. От всички Обречени само той притежаваше външност, към която другите се стремяха. Но вече започваше да изглежда малко смешно. На трийсет и пет години Зелър започваше да прилича на застаряващ сърфист, който не е в състояние да се откаже от любимото си занимание, и това го правеше още по-симпатичен за Пиърс. В много отношения Пиърс се чувстваше предаден и точно затова се възхищаваше на Коуди и на начина му на живот.
— Не носиш неопрена и не виждам сърф, затова на какво дължа неочакваното удоволствие да ме посетиш?
Зелър го покани да влезе. Голямата къща бе разделена на две половини — за живеене и за работа. Зад тези помещения имаше остъклена врата към терасата и океана. Равномерният прибой беше сърдечният ритъм на къщата. Веднъж Коуди му каза, че било невъзможно да се спи без тапи в ушите и възглавница на главата.
— Реших да проверя как стоят нещата при теб.
3
„Доктор Стрейнджлав (Странна любов) или как се научих да престана да се тревожа и да обичам бомбата“ (1964г.) — сатиричен филм на Стенли Кубрик за унищожаването на света, комбинация от фарс и кошмар, в който се критикуват военните, учените и държавниците — духът и поддръжниците на ерата на технологиите — Б. пр.
4
Рос Макдоналд (1915–1983) — американски автор на криминални романи. Главният герой в книгите му е детективът Лу Арчър. — Б. пр.