А за да сложи нещо — четвърто.
Хенри стана и бързо излезе от кабинета. Натисна бутона на асансьора, но реши да не го чака, хукна надолу по стълбите и отиде в гаража.
Започна от багажника. Издърпа подплатата и погледна под резервната гума. Не забеляза нищо нередно. После претърси купето, но пак не видя нищо необичайно.
Накрая прегледа и двигателя, но и там не липсваше нищо, нито нещо бе добавено.
Остана раницата. Хенри заключи колата и се върна в сградата на „Амедео“. Моника го погледна особено, докато минаваше покрай бюрото й.
— Какво има?
— Нищо. Държиш се странно.
— Такъв съм си.
Той затвори и заключи вратата на кабинета си, грабна раницата и прегледа множеството й джобове.
Във външния джоб имаше малко отделение с цип. Пиърс го дръпна, бръкна вътре, напипа някаква кредитна карта и я извади. Беше черна, пластмасова и кодирана с магнитна лента от едната страна. От другата имаше емблема на някаква фирма. „Складирай при нас“. Беше сигурен, че я вижда за пръв път. Не беше негова.
Сложи я на бюрото и се вторачи в нея. „Складирай при нас“ беше национална компания за даване под наем на камиони и складове. Помещенията им се намираха край магистралите. От магистрала 405 се виждаха два склада на „Складирай при нас“.
Изведнъж го обзе страх. Онзи, който се бе качвал в колата му в събота вечерта, бе сложил в раницата електронната карта. Разбра, че се е забъркал в нещо неконтролируемо от негова страна. Бяха го използвали — и натопили.
Помъчи се да се отърси от това усещане. Знаеше, че страхът поражда инертност, а не можеше да си позволи да бездейства. Трябваше да предприеме нещо.
Взе телефонния указател. „Складирай при нас“ имаше осем склада в района на Лос Анжелис. Той започна с най-близкия до Санта Моника, този в Кълвър Сити. Отговори младежки глас.
— Може да ви прозвучи странно — каза Пиърс, — но наех складово помещение от вас и не мога да си спомня къде е.
— Как се казвате?
Хлапакът се държеше така, сякаш обаждането и молбата бяха рутинни.
— Хенри Пиърс.
Чу се тракане по клавиатура.
— Не, не е при нас.
— Имате ли връзка с другите складове? Бихте ли…
— Не. Не сме свързани.
Пиърс не разбра защо нямат централно свързана компютърна мрежа, но не си направи труда да попита. Благодари, затвори и се обади на следващия най-близък склад.
На третия път му провървя. Във Ван Найс. Жената, която отговори на обаждането, му каза, че преди месец и половина е наел складово помещение с размери четири на три метра на булевард „Виктъри“. Имало климатична инсталация, електричество и алармена система. Можел да влезе там по всяко време на денонощието.
— Какъв адрес съм дал?
— Не мога да ви кажа, господине. Ако ми кажете адреса си, ще го проверя в компютъра.
Преди месец и половина Хенри дори още не бе започнал да търси апартамент, затова каза адреса на Амалфи Драйв.
— Същият е — отговори жената.
Пиърс не каза нищо. Само се вторачи в черната пластмасова карта на бюрото си.
— Какъв е номерът на помещението?
— Мога да ви го кажа само ако ми представите документ за самоличност със снимка, господине. Елате преди шест часа, покажете ми документ и ще ви кажа номера на складовото помещение, което сте наели.
— Нали казахте, че работите денонощно.
— Вие имате денонощен достъп, но службата е отворена от девет до осемнайсет часа.
— Аха, добре.
Опита се да измисли какво друго да попита, но не можа, затова благодари на жената и затвори.
Дълго седя неподвижно, после бавно взе кодираната карта и я пъхна в джоба си.
Знаеше, че може да се обади на Лангуайзър, но не се нуждаеше от хладнокръвното й, професионално държане и не искаше да му каже да не се занимава с тези неща. Можеше да се обади и на Никол, но това щеше да доведе само до повишен тон и кавга, особено като й кажеше за евентуалния полицейски обиск.
Можеше да се обади и на Коуди Зелър, но едва ли щеше да понесе иронията му.
За миг му хрумна да позвъни на Луси Лапорт. После бързо отхвърли идеята, но не и мисълта за онова, което му бе казала. Бе изпаднал в най-отчаяното положение в живота си, а нямаше към кого да се обърне за помощ и съвет.
Този факт го накара да се вцепени.
32
Сложи си слънчевите очила и шапката, влезе в офиса на „Складирай при нас“ във Ван Найс, приближи се до гишето и подаде шофьорската си книжка. Зад бюрото седеше млада жена в зелена спортна фланелка и бежов панталон — четеше книга. Явно трябваше да положи усилия, за да откъсне очи от романа и да насочи поглед към Хенри. Брадичката й увисна, когато видя грозните шевове на носа му.