Никол го целуна. Пиърс нежно я бутна да седне на леглото, после коленичи пред нея, разтвори краката й и доближи лице до тялото й. Плъзна се нагоре и отново я целуна. Този път по-дълго и настойчиво.
Притисна я до себе си и усети, че пръстите й разкопчават ризата му. Той също започна да я съблича.
Никол смъкна ризата му и направи гримаса, като видя нараняванията на гърдите му, но после се наведе и ги целуна. Най-после останаха голи и се вкопчиха един в друг в прегръдка, разпалена от сладострастие и нежен копнеж. Пиърс осъзна, че тя му е липсвала във всяко отношение — чувствителността й, емоционалността на връзката им и тялото й. Жадуваше да я докосва и да я целува.
Зарови лице в гърдите й и бавно се придвижи надолу. Никол отметна глава. Очите й бяха затворени. Бе захапала кокалчетата на пръстите на едната си ръка.
Когато и двамата бяха готови, той легна върху нея, хвана ръката й и я сложи върху пениса си, за да го насочва. Винаги правеха така. Тя се движеше бавно, водейки го към мястото на насладата си. Краката й се разтвориха и се кръстосаха на гърба му. Хенри отвори очи, за да види лицето й.
Изведнъж Никол спря, отвори очи и го пусна.
— Какво има? — попита Пиърс.
Тя въздъхна.
— Какво има? — повтори той.
— Не мога.
— Какво не можеш?
— Съжалявам, Хенри, но не мога да го направя.
Отпусна крака на леглото, сложи ръце на гърдите му и се опита да го отмести от себе си.
— Махни се от мен, моля те.
— Шегуваш се, нали?
— Не. Махни се!
Той се претърколи на една страна и легна до нея. Тя седна на ръба на леглото, с гръб към него, скръсти ръце на гърдите си и се наведе напред. Хенри протегна ръка и прокара пръсти по изящната извивка на гръбнака й.
— Какво има, Ники?
— След разговора ни във всекидневната реших, че ще е хубаво да го направим. Нуждаехме се от това. Но се оказа, че не е така. Не можем да го направим, Хенри. Не е правилно. Вече не сме заедно и ако го направим… Не знам. Просто не мога. Съжалявам.
Той се усмихна, макар че тя не можеше да го види, после докосна татуировката на десния й хълбок — беше съвсем мъничка. Беше я открил първата нощ, когато се любиха. Татуировката го заинтригува по същия начин като халката на пъпа й. Никол я наричаше „конжи“. Татуировката представляваше „фу“, китайската пиктограма за щастие. Никол му бе казала, че това е напомняне за духовното щастие, а не за материалните неща.
Тя се обърна и го погледна.
— Защо се усмихваш? Мислех, че ще се ядосаш. Всеки мъж би се разстроил.
Пиърс сви рамене.
— Не знам. Може би просто те разбирам.
Никол стана, взе едната възглавница я я вдигна пред себе си. Посланието беше ясно. Тя вече не искаше да е гола пред него.
— Какво ти става?
— Копеле!
— Защо говориш така?
В очите й отново блеснаха искри, но този път Никол не се разплака.
— Това беше проверка, нали? Някакъв извратен тест. Знаеше, че ако се чукам с теб, тогава всичко, което ти казах долу, ще е лъжа.
— Ники, не…
— Махай се!
— Никол…
— Ти и проклетите ти проверки и експерименти! Разкарай се!
Пиърс се смути от онова, което бе направил, стана и започна да се облича.
— Може ли да кажа нещо?
— Не. Не искам да чуя нито дума от теб.
Тя се обърна и тръгна към банята — и пусна възглавницата, сякаш го дразнеше. Даваше му да разбере, че повече няма да види тялото й.
— Извинявай, Никол. Мислех, че…
Без да го погледне, тя влезе в банята, тресна вратата и извика:
— Махай се!
После пусна душа и Хенри разбра, че Никол измива за последен път следите от докосването му.
Той слезе долу, обу си обувките и се запита как бе могъл толкова дълбоко да греши за нея.
Преди да си тръгне се върна във всекидневната и застана пред библиотеката. Лавиците бяха пълни с книги. Само с твърди корици. Олтар на знанията, опита и приключенията. Той си спомни как веднъж бе влязъл тук и я бе заварил да седи на канапето. Не четеше, само гледаше книгите си.
Една от лавиците бе посветена на книги за татуировки и графичен дизайн. Хенри се приближи, разгледа ги, намери онази, която търсеше, и я извади. Книга с китайски пиктограми. Оттам Никол бе избрала татуировката си. Той прелисти страниците, стигна до „фу“ и прочете текста. Имаше цитат от Конфуций.
„Щастлив съм да ям нелющен ориз, да пия само вода и да спя на свитата си ръка вместо възглавница.“
Трябваше да се досети, че Никол не е причината за нещастията му. Логиката му беше погрешна. Разсъжденията му го бяха накарали да се усъмни в единствения човек, в когото трябваше да е сигурен.
Отново прелисти страниците и стигна до „шу“ — символа на прошката.