— Гледа ли ме?
— Да — отговаря Моси и поставя ръка върху челото си. Очите му се взират в африканеца. — Гледах те. За какво беше цялата тази работа?
— Хвърлих костите.
— Какво си направил?
— Хвърлих костите. Аз съм сангома.
— Сан-какво?
— Сангома. Гадател, водач. Костите ме водят. Мога да виждам бъдещето. Мога да откривам крадци. Костите ми казват истината за болестите и за съдбата.
Моси се смее дрезгаво.
— Искаш да ми кажеш, че си някакъв лечител.
— Не точно лечител. Не съвсем, но почти.
Моси пак се смее.
— Не, не си. Не си никакъв лечител. Ти си най-лошият актьор, когото съм виждал.
— Лечител съм.
— Не си.
Скини дълго се взира в Моси. Очите му са тъжни. След това става и отива до вратата. Поглежда навън и се ослушва. След като се убеждава, че отвън няма никого, маха робата и я хвърля на пода. Отдолу е само по гащи и нищо друго. Дребното му тяло е гладко и контрастира с отпуснатата материя на старомодните гащи. Приближава се до канапето и сяда до Моси. Поставя ръка на ухото му и притиска лицето си до неговото. Сякаш се кани да го целуне. Но не го прави. Вместо това напуканите му устни се допират до ухото на Моси.
— Не казвай на чичо, не казвай!
— Ще говоря ли с него?
— Аз и брат ми. Ние контрабандисти. Бандата, за която работихме… взехме парите им, за да дойдем тук.
— Контрабандисти?
— Незаконна търговия. Разбираш?
— Знам какво е незаконна търговия, по дяволите. С какво търгувахте?
— Кожи. Пренасяхме ги през границата. Вземахме ги от Южна Африка4 или Мозамбик и ги продавахме в Танзания.
Моси се дърпа леко назад и се вглежда в лицето му.
— Какви кожи?
— На хора.
— Човешки кожи!
— Да — казва небрежно Скини. — Такъв ни е бизнесът, на мен и на брат ми. Човешки кожи. Те са много силно лекарство.
Моси усеща, че стомахът му се надига. Отмята глава назад и преглъща. Чувал е, че някои хора продават бъбреците си. Докато бил в Индия, един негов приятел за малко не продал бъбрека си, за да си купи билет за връщане. Всички му вярваха. Стават ли такива неща в реалния свят?
— Мамка му — простенва Моси. Залива го гореща пълна. — По дяволите! Това ли направи с кръвта ми? Това ли… О, господи! Това ли искаш да направиш с ръцете ми? — Той избутва Скини от канапето. Трепери. — Аз си мислех, че някой просто иска да ме гледа, а всъщност ти си искал да ме продадеш.
Скини е приклекнал на пода. Очите му горят.
— Не аз, а чичо. Той върти бизнеса. Аз нямам избор. Аз нямам виза. Той непрекъснато ми повтаря, че може да ме предаде на полицията, когато поиска.
Моси затваря очи и преглъща още няколко пъти. Опитва да се успокои. Винаги е мислил, че познава най-гадните страни на този живот. Мислил е, че познава злото. Сега вече осъзнава колко невеж е бил. Сега разбира, че съществува цяла вселена, за която не знае нищо. Вселената на ужаса и отчаянието.
25.
16 май
Големият часовник удари дванайсет. Осветените от слънцето дървета зад къщата хвърляха сенките си върху чакъла. Пролетта беше дошла. Висящата над прозорците глициния опипваше стъклата и сякаш се опитваше да влезе в къщата. След инцидента Флий нямаше нито време, нито желание да се занимава с градината. Не можеше да си позволи да плаща на градинар, затова през лятото градината избуяваше и се превръщаше в гъмжащ от насекоми кошер. Човек вече не можеше да слезе в долината, без да вземе резачка със себе си. В градината имаше едно малко декоративно мостче, което трябваше да наподобява Моста на въздишките във Венеция. Преди време то минаваше над изкуственото езерце, но зидарията му се рушеше и миналата зима пропадна във водата. Сега се виждаше само най-горната част на свода му. Най-разумното нещо, което Флий можеше да направи, беше да продаде градината. Тя обаче не можеше да понесе мисълта, че децата на семейство Оскар ще тичат из ливадите, по които двамата с Том бяха играли като малки.
— Всичко се скапва пред очите ми, мамо — промърмори тя. Гледаше слънчевите батерии, които баща й беше подредил до гаража. Те се счупиха преди месеци, но Флий нямаше достатъчно пари, за да ги поправи. На всичко отгоре по керемидите имаше много мъх, а в улуците растеше трева. Ако човек погледнеше покрива отдалече, щеше да си помисли, че е ливада. — Толкова съжалявам. Не исках да стане така.